Владетелят на Ада

— Какви ветрове ще ме брулят на североизток? — попита пилотът.

Ръководителят провери метеорологичните карти на компютъра и каза:

— Чист полет до Канада и на изток към крайбрежието. Десетина метра в секунда на десет хиляди метра.

Разсилният спокойно търкаше бърсалката си по пода — почти невидим служител, изпълняващ задълженията си.

— Значи около два часа и петнадесет минути — обади се пилотът, отново извади бинокъла си и се загледа към шосето. В далечината се вдигна пушилка.

— Идват.

— Довиждане — каза разсилният и излезе.

— Какъв им е крайният пункт на маршрута? — попита ръководителят, след като чистачът излезе.

— Форт Уейн, Индиана.

Разсилният паркира пикапа си в една безлюдна бензиностанция в предградията на Койот Флатс под продънения навес до две стари прогнили помпи. Свърза миникомпютъра и модема с клетъчния си телефон и зачака. В дванайсет и петнадесет видя големия самолет да излита над пустинята и набра един номер на компютъра. От другата страна веднага се обадиха.

— HOREB CQ. U?

— SIMON.

— WHICH?

— PHARISEES. CFLTS. 2–3–13.

— UR HOME.

— AMI TO 12:15. DEST FTWAYNE, IND. ETA 2:300CST.

— UNID PASSENGER?

— NO HIT.

— SELAH.

Мъжът седеше в малкия сгъваем стол и внимателно вмъкваше калем от един розов храст в стеблото на друг. Бе подготвил дупката за новия храст, като бе измерил точното количество пръст и тор преди да пресади розата майка. После направи един тънък срез в храста, отряза клонка от растението донор и подостри върха й. Внимателно я пъхна в среза в първия храст и обви мястото на присадката с лента. След като свърши, напръска присадения храст с вода и завърза към основата на стеблото табелка, на която бе напечатал датата и думите „Розата на Илейн“.

Въздухът в оранжерията беше топъл и влажен — идеалната среда за любимото му занимание. Студеният въздух отвън, който се удряше в топлото стъкло, създаваше вътре слаба мъгла, която се отлагаше върху цветовете и листата на розовите храсти. Въздухът беше топъл и влажен, храстите бяха посадени на точно премерени разстояния един от друг, така че да им се осигури свободно пространство за растеж. Водонепроницаеми колони свиреха Моцарт. Мъжът работеше. Потта се стичаше по лицето и брадичката му. След като приключи с присадката, той бавно сгъна стола си и стана.

Бе построил оранжерията със собствените си ръце, като първо бе начертал сложния план за височината и ширината, откъде да минава водата и колко големи да са стъклените панели. Жена му го бе научила на всичко за розите преди двадесет години и му бе помагала в планирането и изграждането на оранжерията, но не бе доживяла да види делото си завършено — ракът я бе покосил скоро след като той бе започнал строежа и тогава той изостави проекта. Дон и Илейн Удбайн бяха живели в тази къща, откакто се бяха оженили. Макар да нямаха деца, бракът им се бе съхранил. Когато Уорън Фъргюсън почина, Удбайн закупи магазина му за железария и стана един от най-добрите бизнесмени на Бад Рапидс. Местните жители бяха доволни, че той реши да не променя името на магазина — той продължаваше да се нарича Компания за продажба на железария и дървени изделия „Фъргюсън“. Илейн беше открита и жизнерадостна жена, красавица, привлечена от срамежливия, спокоен, оплешивяващ и безинтересен мъж, който не си падаше много по външни изяви на чувствата си. Някои от градските скептици бяха предсказали ранен неуспех на брака, но за тяхна изненада съпрузите се сближиха и заживяха в дълбока любов. Удбайн работеше и за правителството и често му се налагаше да пътува със собствения си самолет, докато през това време Илейн управляваше магазина. С течение на времето пътуванията му зачестиха. Двойката от време на време събираше съседите си на гости. Два сезона Удбайн тренираше футболния тим на Малката лига към Презвитерианската църква.

Удбайн почти до самия край отказваше да приеме факта, че жена му умира, и това самовнушение премина в дълбока депресия, когато тя преди две години се спомина. След половин година обаче Удбайн изведнъж се залови отново с техния проект — реши да го довърши като почит към паметта й. И след като го довърши намираше утеха и самота в любимото и на двама им занимание.

Удбайн вървеше покрай рафтовете с малка ваза, спираше да проверява всяка пъпка за аромата, цвета и размера й и от време на време отрязваше някоя и я слагаше във вазата. След като приключи, се върна в къщата. Подметките му хрущяха върху замръзналия сняг. Събу се преди да прекрачи прага и усети как нещо познато стегна гърлото му при влизането в простичката тристайна тухлена къщичка. Все очакваше да зърне Илейн да го чака и да му се усмихва. Също като оранжерията, къщата беше безукорно чиста и подредена. Два пъти седмично идваше службата по чистотата, освен това той чистеше и сам. От време на време си готвеше вечеря, но обикновено се хранеше в миниатюрното кафе на Дреснър, където храната беше почти същата на вкус, както и домашно приготвената в която и да е къща в това градче в центъра на Мичиган.