Владетелят на Ада

— Е, това вече е истински майтап. Той беше само на четиридесет и пет метра от мен. Ако исках да го убия, щях да му пръсна черепа като едното нищо. Просто само го накарах това дребно копеленце да напълни гащите. Но така или иначе, подоходният данък е незаконен. Никъде в конституцията не се споменава да ти съдират задника от данъци само защото не можеш да изправиш гръбнака си от блъскане от сутрин до вечер.

— По дяволите, ако им кажете, че съжалявате за това, което сте сторили, и че то няма да се повтори, бихте могли да намалите присъдата си.

Това беше най-неуместната му забележка. Очите на Джордан пламнаха като факли, гърбът му се изпъна като струна, гласът му затрептя от жарта на евангелист:

— И отговорено му беше: гони, ще стигнеш и отнемеш. Първа книга Царства, глава тридесета. Нека да ви кажа нещо. Когато ме хванаха, бях принуден да търпя онзи дребен плъх всеки ден да набива в главата ми, че трябвало да страдам, задето съм бил измамил чичо Сам. Това бяха думите му. Да страдам! Какъв е този дребен и вонящ педераст, че да ме съди! Някакъв скапан писарушка, който не може да изкара и два цента с ръцете си, който се храни от потта и кръвта на данъкоплатците, да си позволява да ми говори така! Аз съм воювал заради неговия насран гъз. Да се покая? Да му кажа, че съжалявам за стореното? Че аз ще къртя камъни в тази сатанинска каменоломна още двадесет години, ама няма да прекърша думата, дадена на Господ, пред едно такова нищожество като онзи педал.

Вейл се отпусна в стола си и запали цигара. Нямаше никакво желание да влиза в спор относно данъците нито с Джордан, нито с никого. Така че смени темата.

— Семейството ви още ли е в Монтана?

— Живеят при тъста ми. Ония пиявици от данъчното поне него още не са ограбили.

— Може би няма да е зле да ги преместите оттам — каза Вейл.

— Защо? Да не би да става нещо?

— Не, доколкото ми е известно.

Джордан се размърда на стола си, после махна с ръка, сякаш отпъждаше мисълта, която се канеше да изрече.

— Къде да отидат, а? Блъскахме като животни цял живот за онова, което ни отнеха — баща ми, дядо ми и всички преди тях. Идете в Ню Йорк, Сейнт Луис или Чикаго, живейте в някой бидонвил на някой уличен ъгъл? Това е най-шибаното предложение, което съм чувал.

— Не ви предлагам такова нещо. Само казвам да преместите семейството си от фермата…

— Еби се в гъза, педал — прекъсна го Джордан, с лице алено от нахлулата кръв и очи, потъмнели от гняв. — Пет пари не даваме за теб и твоите педалски приятелчета. Йоан, послание, глава трета казва: „Да любим един другиго, не както Каин, който беше от лукавия и уби брата си.“ Всички федерални служители са Каиновци и ти си един от тях.

Той тръгна към вратата, после се обърна към Вейл с присвити очи. Увеличената фотография на Енгстрьом от екрана на компютъра за миг проблесна в паметта на Вейл. Гласът на Джордан трепереше от гняв.

— И дойде Второто пришествие, казва Йоан, и бидоха светкавици, гръмотевици и гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал, откак има човеци на земята. На този ден, когато дойде Армагедон, семейството ми ще е сред първите, които ще отлетят в Рая. А вие? Господ ще ви осъди и ще помете федитата като вас и ще ви изпрати всички на дъното на Пъкъла, където ви е мястото.

Джордан затропа на пазача.

В колата Файърстоун го попита за какво са разговаряли с Джордан.

— За смърт и данъци — отвърна Вейл. — Да изчезваме оттук по най-бързия начин.

12.

От кулата на малкото летище край Койот Флатс пилотът оглеждаше черния път през бинокъла си. Погледна часовника си. Беше 11 часът и 55 минути.

— Трябва да идват вече — каза той на диспечера.

— Не мога да си представя да останат по-дълго, отколкото се налага.

— Не съм стъпвал там — каза пилотът и запали пура.

— Веднъж ходих — каза диспечерът. — Беше ме достатъчно.

— Изглежда достатъчно страшно и от въздуха — каза пилотът. — Нямам нужда да го виждам отблизо.

Терминалът — ако изобщо можеше да се нарече така — представляваше тухлена сграда с едно помещение, автомат за бързи закуски, кафемашина, две дълги пейки и две стаи за отдих. Двуетажната кула беше оборудвана с радар и компютър и се ръководеше от диспечер по полетите, прикрепен към Управлението на затворите.

Кацането на самолет на дългата бетонна полоса се разрешаваше само веднъж месечно — докарваха близки на персонала. За всички останали случаи летището беше затворено. Автобус откарваше посетителите в Гроба. Летището беше оградено с триметрова ограда под напрежение. Охраняваха я морски пехотинци.

Нито ръководителят на полетите, нито пилотът забелязаха разсилния, застанал до вратата. Той надзърна в залата и проследи с поглед пилота да се приближава до разделената на секции карта на САЩ. Пилотът премери разстоянието от Койот Флатс до назначението си на североизток и промърмори:

— Хиляда и двеста мили.

После се върна при ръководителя на полетите и измъкна калкулатор от работната си чанта.

Разсилният потропа на вратата и попита:

— Имате ли нещо против да почистя?

— Давай — каза ръководителят на полетите и разсилният влезе.