Владетелят на Ада

От няколко месеца следяха Сам Файърстоун, като се надяваха да ги отведе до Уолър. До този момент не бяха имали успех. Но след като за всеки полет в търсене на предателя му плащаха по десет хиляди долара, Удбайн с радост се отзоваваше на повикванията. А ако извадеше късмет и свършеше работата, възнаграждението му щеше да скочи на петдесет хиляди, което беше направо чудесно.

Той се отпусна в седалката и включи компактдисковия плейър. „Моят кораб“ на Сара Вон изпълни кабината.

Какъв прекрасен ден за полет!

13.

Самолетът кацна с рев и Удбайн отвори куфарчето си, извади една цифрова камера, която се побираше в шепата му, пристъпи през вратата и закрепи камерата на касата, за да не мърда. Движеше се небрежно. Никой не обръщаше внимание на невзрачния човечец в току-що изгладен сив костюм. Боингът спря, наземният персонал дотъркаля една стълба до корпуса и миг по-късно вратата на самолета със съскане се отвори.

Видеокамерата имаше превключвател, който позволяваше на Удбайн да снима видео или да прави снимки. Той премести превключвателя в позиция „видео“ и зачака. Висок чернокож мъж слезе по стълбата и се огледа. Това трябваше да е Нилсен. Зад него пристъпи по-нисък мъж в синьо сако. Силвърман. Беше го виждал и преди, винаги през обектива на камера или през бинокъл. След няколко секунди се появи и Файърстоун със спътника си и Удбайн ги записа, докато слизаха по стълбата. Последва ги капитанът на самолета.

Вейл и Файърстоун разговаряха. От време на време Файърстоун сочеше към един едномоторен „Чероки“.

„Кой ли е онзи до него? — чудеше се Удбайн. — Не изглежда важна клечка, поне по начина, по който се носи.“

Удбайн превключи камерата на единични снимки и изщрака половин дузина в едър план на мъжа с неустановена самоличност.

„Отиват в онзи «Чероки» — каза си той. — Правят всичко, за да не могат да ги проследят.“

Зад цялата тая игра на секретност трябваше да се крие нещо. Да, сигурно отиваха при Уолър.

— Ал Рикардо, Мартин Вейл — каза Файърстоун. — Господин Вейл, Ал е от ФБР.

— Ясно де — засмя се Вейл, докато разтърсваше ръката на Рикардо.

— Зареден е с гориво и готов за полет — каза Рикардо.

— Там ще ви чака двуместен черен „Таурус“. Ключовете са в калника, задния десен.

— Добре си вършиш работата, Ал — каза Файърстоун, докато се качваше в самолета.

— Ще ви помоля да внимавате — отвърна Рикардо. — Разписал съм се за колата и самолета.

— Имай ми малко вяра — каза Файърстоун.

— Това ми каза и последния път. — Рикардо се усмихна, докато Файърстоун затваряше вратата. Вейл се качи, седна до него и попита:

— Ти ли управляваш тая машинка? — попита го той.

— Че кой друг? Летя вече тридесет години.

— Каква беше тази история за последния път?

— Доста дълга — изсмя се Файърстоун. — Нямате проблем със самолетите, нали?

— Веднъж ми се наложи да прелетя седемдесет мили с хеликоптер сред виелица с нулева видимост и височина.

— Когато сте преследвали Стемплър в Кентъки?

— И това ли знаете?

— Генералният прокурор ми показа всичко за вас, господин Вейл.

— Трябва ли да бъдем толкова официални? Защо просто не ми казваш Мартин или Марти, което предпочиташ, а аз ще ти казвам Сам.

— Чудесно.

Файърстоун настрои радиото на честотата на кулата, информира ръководителя на полетите, че се насочва на югоизток към Лима, Охайо, и поиска разрешение за излитане.

— Разбрано, Чероки Н-32 — отговори кулата. — Заемете полоса за излитане две. Имате два самолета пред вас. Към Лима се задава буря.

— Разбрано. Може и да я изпреварим.

— Ясно. Изчакайте разрешението за излитане.

— Ясно, край.

Удбайн подслушваше разговора върху скенера си.

Лима, Охайо. Дотук добре.

Над летището на Лима Удбайн задържа на триста метра височина, на половин миля разстояние, и загледа през бинокъла. Вейл и Файърстоун кацнаха и отпътуваха с една черна кола на северозапад по шосето за Лима. На една миля югоизточно от града колата свърна по шосе 75 и се насочи на юг. Метеорологичната обстановка работеше срещу Удбайн. Блъскан от ветровете, той ту се губеше сред тъмните облаци, ту изскачаше от тях, и накрая изгуби колата. Спусна се под бурята. Колите хвърчаха на север и юг по магистралата. Той задържа на сто и петдесет метра, като оглеждаше пътя южно от Лима за изплъзналата му се плячка. Накрая, шибан от немилостивия вятър, който все искаше да го изхвърли в тъмните облаци, започна претърсването квадрат по квадрат, като проверяваше автомобилната карта на компютъра си и разделяше областта южно от Лима на сектори. Прелетя един квадрат със страна две мили на изток от магистралата, после направи същото и на запад, като се насочи на юг със стъпки от две мили. На два пъти му се стори, че мярва черния автомобил по тесните провинциални пътища, но бинокълът му казваше, че се е излъгал. Продължи да лети на същите двумилни отсечки чак докато се отдалечи на петдесет мили южно от Лима. Все още тормозен от лошото време, накрая той зави и се насочи обратно на север.

Магистралата беше почти опустяла.

Беше изгубил колата.

Файърстоун спря под навеса на една бензиностанция и попита:

— Жаден ли си?