Владетелят на Ада

— Някои от нас считат, че случаите с РИКО излизат малко извън нормите, без да се обиждате, господин Вейл. Ние мислим, че същият ефект може да бъде постигнат от ФБР, което да заведе индивидуални дела, после генералният прокурор ще ги вкара в съда и Службата по данъците и приходите ще ги довърши на финала. И после изкарваме копелетата пред обективите на пресата като нацистите в Нюрнберг.

— Или приключваме с още някой Ранди Уивър или Уейко — отвърна Кастен.

Бродски, Симънс и Рандолф се размърдаха неспокойно. Вейл не каза нищо. Седеше отпуснат на стола си и следеше размяната на реплики между политическите играчи. Ставаше очевидно, че съветникът по националната сигурност бе обсъдил „проблема“ с другите в залата и бе събрал в ръцете си известна мощ. Всичко щеше да се превърне в политическа игра, както се бе опасявал още от началото.

Хукър прониза със злобен поглед Кастен и изръмжа:

— Това не беше необходимо.

— Тази дискусия също — върна му го тя. — Господин Вейл даде съгласието си да оглави специалния екип и Министерството на правосъдието също е съгласно. Това беше решение на президента. Точка на въпроса.

— Е, тази сутрин май нещо не сме много на кеф — процеди Хукър.

В този момент вратата се отвори и Лорънс Пенингтън влезе, слагайки край на словесната битка. Вейл се изненада, че президентът е по-едър, отколкото на снимките или в репортажите. Всички станаха. Пенингтън беше с тъмносин костюм и червена вратовръзка. Той застина за миг на прага, прошепна нещо на секретарката си, после влезе в залата.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор, добро утро, господа. — Той кимна и се приближи до Вейл. — Вие трябва да сте Мартин Вейл. Удоволствие е да ви видим сред нас. — Ръкостискането му беше стоманено.

— Удоволствието е мое — отвърна Вейл и с изненада установи, че гърлото му е пресъхнало.

— Извинявам се, че закъснях — каза Пенингтън, седна на мястото си и веднага се обърна към Вейл. — Е, господин Вейл, имахте ли време да размислите върху предложението ми?

— Аа, господин президент… — започна Хукър, но Пенингтън запуши с жест устата му, след което се приведе към Вейл. — Мога ли да ви наричам Мартин?

— Нямам нищо против, господин президент.

— Добре. И така, какво ви е мнението за идеята на генералния прокурор?

Вейл усети погледите на всички върху себе си, особено този на Хукър, който го гледаше втренчено. И каза:

— Мисля, че е отлично решение на проблема. — Усети с периферното си зрение как челюстта на Хукър се стяга при думите му и добави: — Ако можем да го осъществим.

— Изпитвате някакви съмнения ли?

— Хубаво е, че заплахата е реална и опасна, но се налагат известни усилия, сър.

— Можете ли да се справите?

Вейл не искаше да изглежда уклончив. Пред него стоеше бивш офицер, който не обичаше извиненията.

— Да, сър. Ако доказателствата са налице, ще се справим, а аз съм сигурен, че ги има. Но трябва да има няколко условия.

Кастен му хвърли поглед и за момент той зърна паника в очите й. „Условия? Това е президентът, Марти!“

— Да ги чуем.

— Господин президент, целта на всеки случай по РИКО е да обхванем в примка трима или повече рекетьори или групи заедно и да докажем, че са виновни в углавни престъпления или са печелили чрез такива. Според мен трябва да ги обвиним в престъпления, които да не позволят на никого да им симпатизира. Клането на американски войници в Битъррут, кражбата на държавно имущество от оръжейния склад в Хелена, убийство, въоръжен грабеж и пране на пари. И с напредването на делото вероятно ще сме в състояние да добавим конспирация и корупция на държавни служители. След като го направим, вкарваме ги в съда и ги осъждаме, и страната ще прогледне за опасността, която я е грозяла. Но ще трябва да наложим някои условия още от началото, сър.

— И кои са те?

— Представлението се ръководи от един човек.

— И този човек сте вие, нали?

— Да, сър.

— Точно това е причината, поради която сте тук — заяви Пенингтън.

— Добре.

— Забелязах, че пропуснахте данъчния аспект на въпроса — намеси се Рандолф. — Той със сигурност трябва да бъде част от делото.

„Хайде, започва се“ — помисли Вейл. Но беше подготвен за първата битка и каза рязко:

— Господин Рандолф, не мога да се съглася с вас по този пункт.

Рандолф изглеждаше зашеметен. Кастен доволна отпи от кафето си. Пенингтън видимо се развесели и попита:

— И защо така, Мартин?

— Избягването на плащането на данъци заема голяма част от пропагандата на милицията — обади се важно Рандолф.

— Оставете човека да довърши, господин Рандолф — каза Пенингтън.

— Защо е необходимо да поемаме този риск с темата за неплащането на данъци? Тук става въпрос за по-малко от хиляда и петстотин долара при повечето от случаите. Да отнемеш фермата на човек само защото дължи хиляда и петстотин долара данъци и четири хиляди в глоби е доста рисковано предложение за съдебното жури. Не бих искал да водя такава битка в съда. Някой наистина тъп адвокат може да ни съсипе. А ако изгубим дори само едно от делата, които трябва да докажем, цялото дело по РИКО хвръкна във въздуха.