Владетелят на Ада

— Отказът да се плащат данъци е част от целия случай и е най-лесен за доказване — упорстваше Рандолф.

— Съгласен съм, че е лесен за доказване, директор Рандолф, но е дяволски трудно да се убеди журито в това, а в крайна сметка тяхното мнение е решаващото.

— Искате да кажете, че няма да се занимавате с дела по избягване плащане на данъци? — попита Хукър.

Вейл го игнорира и продължи да говори директно на президента.

— Господин президент, вие ме поканихте, за да събера доказателства по РИКО срещу Светилището. Аз заявявам, че ако прибавим и данъците, случаят вероятно ще бъде компрометиран още от самото начало.

— Значи не искате да се занимавате с тази страна на проблема? — попита Пенингтън.

— Ако вкарам делото в съда, не бих искал да го загубя заради данъчните истории. След като приключим, ще има достатъчно хляб и за Службата по данъчния контрол.

— Смятате, че избягването на плащане на данъци е толкова деликатна тема?

— Изобщо не се и съмнявам, сър. Това е единственият пункт от пропагандата им, която може да събуди съчувствие у журито. Спомнете си, че ние преследваме армия, която се представя за църква. Това без друго е достатъчно деликатно, та да намесваме и данъчни истории. Познавам хора, които ненавиждат милицията, но смятат, че тя е абсолютно права що се отнася до позицията им по отношение на данъците.

Пенингтън се отпусна в стола си, замислено затропа с пръсти по бюрото и каза:

— Продължавайте.

— Колкото повече усложним делото, толкова повече ще улесним защитата. Трябва да е максимално просто, ясно и прямо. Вкараме ли и въпроса с данъците, ще привнесем и елемент на съмнение. Хората не ще се примирят с убийства, грабежи или пране на пари… но засегнем ли темата за данъците, ще изгубим. Ще разделим журито на две и не е ясно коя част ще надделее. Достатъчен е само един глас повече против и с нас е свършено.

— Добре — каза Пенингтън. — Какво друго има?

— Искам пълно съдействие от страна на Бюрото и СКТАОО. И Службата за данъчен контрол. — Той погледна Рандолф и каза: — Вие разполагате с информация, до която не можем да се доберем бързо по официален път, господин директор.

— Нашата информация е строго поверителна — заяви Рандолф.

Президентът бе чул всичко, което му бе нужно да знае за ролята на данъчния контрол по делото.

— О, сигурен съм, че можете да заобиколите формалностите — каза той, запушвайки устата на Рандолф.

— Бих искал също така да запазя назначението си в тайна колкото се може по-дълго, господин президент — каза Вейл. — Нека не известяваме още от самото начало Светилището за намеренията ни.

— Добра идея — одобри Пенингтън.

— Има и още един проблем. Трябва ни съчувстващ съдия.

— Съчувстващ в какъв смисъл?

— Ами да ни влиза в положението при подслушване на телефонни разговори, пълно следене, достъп до поверителна информация, банкови трансакции, вмъкване в компютри.

— Хммм — промърмори президентът, помисли малко и после се обърна към Хукър. — Какво ще кажеш за Луси Макинтайър? Тя е в осми съдебен окръг. Вироглава е, но е честна, и предполагам, че ще погледне благосклонно на молбата.

Хукър кимна.

— Искате да разговарям с нея?

— Да, но не толкова директно. Измисли някакъв повод дай се обадиш и й го спомени между другото. Не я карай да остава с впечатлението, че разчитаме на нея. И тогава Мартин може да си уреди среща с нея и да се пробва.

— Да, сър — каза Хукър и започна да драска в бележника си.

Президентът се обърна към Вейл.

— Още нещо?

— Не, сър.

— Значи се разбрахме?

— Разбрахме се, господин президент.

Кастен въздъхна облекчено. Пенингтън беше във възторг.

— Отлично — заяви той. — Добре дошли на борда. Колко бързо можете да започнете?

— Утре сутринта става ли?

Пенингтън погледна часовника си и се усмихна.

— Ще прахосаме сума ти часове от днешния ден. Мардж, ти можеш да свършиш и последната работа. Закълни Мартин и да започваме.

Той се изправи и разтърси ръката на Вейл.

— Моите поздравления, господин заместник генерален прокурор.

— Благодаря ви, сър.

— Господа, не мисля, че Мартин иска нещо повече от пълно съдействие от всеки, и съм сигурен, че ще го получи. Това е работа с върховен приоритет, ясно ли е? Ако възникне някакъв проблем в този аспект, сигурен съм, че генералният прокурор може да го разреши. А ако тя не може, аз ще го реша.

Пенингтън се запъти към вратата, но на прага спря и се обърна.

— И още нещо, Мартин. Искам делото в съда в рамките на година и половина.

И излезе.

Вейл невярващо се обърна към Кастен.

— Година и половина?!

— Не ти ли казах? — попита тя, докато излизаха от Овалния кабинет. — Е, може и да съм пропуснала. — В очите й проблесна весела искрица.

Вейл я последва.

— Дали можеш да ни намериш Библия, Мили? — попита Кастен Милдред Юинг, секретарката на президента.

— О, разбира се — отвърна тя и излезе от кабинета.

— Година и половина? Да не сте луди?

— Ти току-що чу човека, разполагащ с цялата мощ на правителството зад гърба си. С всичко, от което се нуждаеш. — Тя му намигна. Милдред Юинг влезе с една Библия в ожулена кожена подвързия и я подаде на Кастен.