Владетелят на Ада

След час си отдъхваше в мотелската си стая. Беше четири и половина. След деветдесет минути щеше да се стъмни. Той се преоблече в черен спортен екип, после включи видеокамерата към лаптопа си и разгледа заснетия материал. Къщата се намираше на около миля от шосе 198 на запад и от 501 на изток. Два черни пътя се пресичаха на миля североизточно от къщата. Той даде увеличение върху кръстопътя. На десетина метра западно от него се издигаше голям дъб. Той намали увеличението и проследи правата линия до къщата. Всичко изглеждаше чисто. Най-близката къща беше на около две мили.

След това проследи маршрута си за оттегляне и внимателно измери разстоянията. Час и половина най-много — и щеше да е във въздуха. Беше подготвил нещата — ключовете от колата бяха в един шкаф на летището, а мотелската му стая беше предплатена до следващия ден.

След това увеличи целта. Премести курсора върху мъжа на трактора и даде максимално увеличение. Лицето се очерта ясно.

— Здравей, Джорджи — изкикоти се тихо Удбайн. — Скоро ще се озовеш редом с Господ.

— Обичате ли китайска храна? — запита Хардистан, докато Вейл се настаняваше на седалката до него.

— Разбира се.

— Ще ви черпя един обяд. Касовите ми бележки ги осребряват.

— А моите не, така ли?

— Господин Вейл, точно в момента можете да имате всичко, което пожелаете.

— Добре, тогава ми казвай Мартин или Марти.

— Чудесно. Аз съм Били. Казах на шофьора ти, че може да си тръгва — ще те закарам до самолета след обяд. Със сигурност ще опиташ най-хубавата китайска храна, която си ял. Ресторантът не е нещо особено, но храната му е супер.

Ресторантът се намираше през няколко преки от Белия дом в стара двуетажна сграда, притисната от всички страни от извисяващите се стерилни стъклени кули. Партерното ниво бе накачено с табели: китайски кулинарен магазин, антикварен магазин, магазин за билки, магазин за цветя, аптека — но не и ресторант.

Хардистан взе куфарчето си и поведе Вейл през един тесен вход и после нагоре по едни стенещи стъпала. Влязоха в голяма зала с двайсетина маси, разместени без определена схема. Едната стена представляваше редица от сепарета. Стените бяха боядисани в пастелносиньо. Нямаше картини или скъпи килими, никакви дракони или аквариуми с риби. Червените покривки на масите осигуряваха единствения цвят в иначе мрачното обкръжение. Миришеше силно на чесън. Имаше само десетина клиенти, ориенталци.

Близо до площадката на стълбището имаше старо бюро и на него — само дървено сметало, сметки и молив. Никакъв телефон. Един възрастен белокос китаец с тъмносин костюм и червена вратовръзка седеше зад бюрото и четеше китайски вестник. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Приятелю Хардистан, колко се радвам да ви видя — каза той на изискан английски, докато ги водеше през залата до едно сепаре в дъното. — Липсвахте ми.

— И на мен също. Бях зает, господин Кей.

— Разбирам. Четох вестниците.

— Това е господин Вейл. След днешния ден, сигурен съм, ще ви стане редовен клиент.

— Джой геен. И аз се надявам. Ще пият ли нещо господата?

— За мен обичайното.

— За господин Хардистан оолонг. А за господин Вейл?

— Бира, моля.

— Мога ли да ви предложа „Жълт дракон“, господин Вейл. Това е китайска бира. Особено ви я препоръчвам.

— Звучи ми особено вкусно — изрече с усмивка Вейл.

— Ще изпратя сервитьора с няколко ордьовъра и менютата. Казва се Сам.

— Благодаря ви.

Възрастният китаец се отдалечи с гръбнак, изправен като бастун. Вейл се почувства малко неловко. Дали обядът не беше предназначен да го премерят, да извадят наяве факти от живота му, да усетят начина му на мислене? Хардистан не му се стори човек, който завързва лесно запознанства.

Вейл се огледа, учуден от аскетичността на обстановката.

— Не се тревожи, сепарето не се подслушва — каза Хардистан.

— Дори и не ми е хрумвала подобна мисъл. А трябва ли?

— Не съвсем, ние вече сме от една и съща страна на барикадата, не помниш ли? Помислих си, че бихме могли да се насладим на обяда и на малко уединение, докато те запозная накратко с нещата. Тук няма да откриеш много бюрократи или политици.

Такава била значи работата, щяха да го запознават „накратко с нещата“.

Сервитьорът донесе блюдо с пържени стриди и пиле и напитките. Менюто предлагаше голямо разнообразие от кантонски специалитети. Най-отгоре беше напечатано КИТАЙСКИ РЕСТОРАНТ.

— Така ли се казва? — попита Вейл. — Китайски ресторант.

— Не мисля, че господин Кей би могъл да измисли нещо по-подходящо, така че се е спрял на очевидното.

— Как откри това заведение? — попита Вейл.