Властелинът на пръстените

— Само звезди, както очаквах — каза той.

И после тихо ахна, защото звездите изчезнаха. Сякаш се бе отдръпнал черен воал, Огледалото посивя, сетне просветля. Отвъд него сияеше слънце и клоните на дърветата се размахваха и люшкаха от вятъра. Но преди Сам да реши какво точно е видял, светлината помръкна; сега му се стори, че вижда Фродо с пребледняло лице да спи дълбок сън под огромна черна скала. После сякаш видя и себе си да крачи през тъмен коридор и да се катери по безкрайна криволичеща стълба. Внезапно осъзна, че напрегнато търси нещо, ала не знаеше какво е то. Видението се промени като насън, върна се обратно и той отново видя дърветата. Но сега не бяха толкова близо и Сам разбра какво става — те не се люшкаха от вятъра, а се сгромолясваха на земята.

— Ехей! — възмутено викна Сам. — Тоя Тед Пясъчкин се е разпасал да сече дървета, дето изобщо не му влизат в работата. Не бива да ги събарят — това е сенчестата алея зад Мелницата по пътя за Крайречкино. Да ми падне само тоя Тед, та аз него да съборя!

Но сега Сам забеляза, че Старата мелница бе изчезнала и на нейно място строяха голяма сграда от червени тухли. Тълпи от хобити работеха усърдно. Наблизо се издигаше висок червен комин. Черен дим замъгли повърхността на Огледалото.

— Някаква дяволия става в Графството — каза Сам. — Елронд си знаеше работата, като поиска да върне господин Мери. Изведнъж той изкрещя, отскочи и яростно заяви: — Не мога да остана тук. Трябва да си ида. Те са разкопали улица Торбаланска и горкият ми старик смъква с количка багажа си по хълма. Трябва да си ида!

— Не можеш да си идеш сам — отвърна Владетелката. — Преди да погледнеш в Огледалото, ти не искаше да си идеш без своя господар, макар да знаеше, че в Графството може да се случи нещо лошо. Не забравяй, че Огледалото показва много неща и още не всички са се сбъднали. Някои не се сбъдват никога, освен ако онзи, който ги види, се отклони от пътя си, за да ги предотврати. Огледалото е опасен водач.

Сам седна на земята и се хвана за главата.

— Съжалявам, че дойдох тук, и не искам вече да виждам никаква магия — каза той и замълча. След малко отново заговори пресипнало, сякаш едва удържаше сълзите си: — Не, или ще се върна у дома по дългия път заедно с господин Фродо, или изобщо няма да се върна. Но дано се прибера някой ден. Ако се окаже вярно това, дето го видях, някой има да си пати!

— Сега искаш ли да погледнеш, Фродо? — запита Владетелката Галадриел. — Ти беше доволен от престоя си и не желаеше да видиш елфическа магия.

— Съветвате ли ме да погледна? — запита Фродо.

— Не, не те съветвам нито да гледаш, нито да не гледаш. Аз не съм съветница. Може да узнаеш нещо, красиво или грозно, полезно или не. Виденията са едновременно и добри, и опасни. И все пак, Фродо, смятам, че си достатъчно храбър и мъдър, за да поемеш риска, иначе не бих те довела тук. Прави както решиш!

— Ще погледна — каза Фродо, изкачи се на пиедестала и се приведе над мрачната вода.

Огледалото мигом се проясни и той видя сумрачни земи. На фона на бледото небе в далечината се издигаха черни планини. Дълъг сив път се виеше и чезнеше от поглед. Нейде напред по пътя бавно се спускаше човешка фигура, отначало неясна и дребна, но все по-голяма и по-отчетлива с всяка нова крачка. Изведнъж Фродо разбра, че тя му напомня Гандалф. Едва не извика на глас името на вълшебника, после видя, че фигурата е облечена не в сиво, а в бяло, неясно сияещо сред здрача; в ръката си държеше бял жезъл. Главата бе приведена, тъй че не можеше да види лицето, а скоро фигурата свърна по пътя настрани и изчезна извън Огледалото. Съмнение обзе Фродо — дали бе видял Гандалф по време на някое от отдавнашните му самотни пътешествия, или това бе Саруман?

Видението се промени. Дребен, но много ярък за миг се мярна образът на Билбо, който крачеше неспокойно из стаичката си. По масата безредно се трупаха хартии; по стъклата плющеше дъжд.

След кратко прекъсване бързо се заредиха сцени, за които Фродо някак си знаеше, че са части от голямата, история, в която се бе включил. Мъглата се разсея и той видя гледка, която никога не бе виждал, ала веднага я позна — Морето. Падна мрак. Морето се надигна и забушува могъща буря. После на фона на кървавочервеното слънце, потъващо сред понесени от вятъра облаци, той видя как от запад се задава черният силует на висок кораб с разкъсани платна. Сетне широка река, протичаща през многолюден град. Подир това бяла крепост със седем кули. А после отново кораб с черни платна, но пак бе утро, вълничките по водата искряха и под слънцето сияеше флаг с извезано на него бяло дърво. Надигна се дим като от пожар и битка, слънцето отново залезе сред пламтящ пурпур, който избледня и се превърна в сива мъгла и сред мъглата отмина надалеч малък кораб, облян от светлини. Той изчезна, Фродо въздъхна и се приготви да се оттегли.