Властелинът на пръстените

— Издържах изпитанието — каза тя. — Ще загубя силата си, ще замина на Запад и ще си остана Галадриел.

Дълго стояха безмълвни. Накрая Владетелката заговори отново:

— Да се връщаме! Утре сутрин трябва да потеглите — вече направихме избора си и вълните на съдбата прииждат.

— Преди да тръгнем, бих задал един въпрос — каза Фродо, — въпрос, който често се канех да поставя на Гандалф в Ломидол. Разрешено ми е да нося Единствения Пръстен — защо не мога да видя останалите Пръстени и да узная мислите на носителите им?

— Не си опитвал — отвърна тя. — Само три пъти си надянал Пръстена, откакто знаеш какво притежаваш. Не опитвай! Той би те унищожил. Не ти ли е казал Гандалф, че пръстените дават могъщество по мярката на всеки притежател? Преди да използуваш това могъщество, би трябвало да станеш далеч по-силен и да приучиш волята си да подчинява другите. Но дори и така, като Носител на Пръстена, който го е слагал на пръста си и е видял скритите неща, ти си придобил много по-проницателен взор. Ти долови мислите ми по-ясно, отколкото мнозина всепризнати мъдреци. Ти видя Окото на онзи, що владее Седемте и Деветте. А нима не видя и разпозна пръстена на ръката ми? Ти видя ли пръстена ми? — обърна се тя към Сам.

— Не, госпожо — отговори той. — Право да си кажа, чудех се за какво говорите. Видях как през пръста ви просветна звезда. Но ако ми простите, че се меся, мисля че господарят ми е прав. Бих искал да вземете неговия Пръстен. Вие щяхте да оправите работите. Нямаше да им дадете да разкопаят дупката на старика и да го прокудят без подслон. Щяхте да накарате някои да платят за мръсните си дела.

— Щях — каза тя. — Така щеше да започне. Но, уви, нямаше да спре дотам! Нека не говорим повече за това. Да вървим!

ГЛАВА 8 СБОГУВАНЕ С ЛОРИЕН

Тази нощ Отрядът отново бе поканен в залата на Келеборн и там Владетелят и Владетелката ги поздравиха с любезни слова. Накрая Келеборн заговори за отпътуването им.

— Сега е време — каза той — ония, що желаят да продължат Похода, да укрепят сърцата си и да напуснат тази страна. Ония, що вече не желаят да вървят напред, могат да останат за малко тук. Но нито едните, нито другите ще имат надежда за покой. Защото сега сме на съдбовния ръб. Които искат, нека изчакат тук идващия час, в който или пътищата на света отново ще се разстилат свободно, или ще ги призовем за сетната защита на Лориен. Тогава ще могат да се завърнат в своя роден край или да прекрачат в древния дом на ония, що са паднали в сражение. Настъпи тишина.

— Всички са решили да продължат — каза Галадриел, като се вгледа в очите им.

— Колкото до мен — рече Боромир, — пътят ми към дома е напред, а не назад.

— Вярно — каза Келеборн, — но целият Отряд ли идва с теб в Минас Тирит?

— Не сме избрали пътя си — каза Арагорн. — Не знам какво е смятал да прави Гандалф отвъд Лотлориен. Не вярвам дори той да е имал ясна цел.

— Може би — каза Келеборн, — ала напускайки тази страна, вече не можете да не мислите за великата река. Както знаят някои от вас, от Лориен чак до Гондор пътници с багаж могат да я пресекат само с лодка. А нали сега мостовете на Осгилиат са разрушени и всички пристанища са в ръцете на Врага? По кой бряг ще пътувате? Пътят към Минас Тирит е на отсамния, западен бряг, ала прекият път на Похода е източно от Реката. по мрачния бряг. Коя страна ще изберете?

— Ако питате мен, за предпочитане е западният бряг и пътят към Минас Тирит — отвърна Боромир. — Но аз не съм водач на Отряда.

Останалите мълчаха, а Арагорн изглеждаше нерешителен и смутен.

— Виждам, че още не знаете що да сторите — каза Келеборн. — Не ми се полага да избирам вместо вас, но ще ви помогна както умея. Някои от вас знаят да управляват лодки — Леголас, чийто народ познава бързата Горска река; Боромир от Гондор; и пътешественикът Арагорн.

— И един хобит! — викна Мери. — Не всички от нас смятат лодките за по-страшни от диви коне. Моят род живее по бреговете на Брендивин.

— Добре — каза Келеборн. — Тогава ще снабдя Отряда с лодки. Те трябва да са малки и леки, защото, ако потеглите надалеч по вода, на места ще се наложи да ги пренасяте. Ще стигнете до бързеите на Сарн Гебир, а подир това може би и до великия водопад Раурос, където Реката се стоварва с грохот от Нен Хитоел; има и други опасности. На първо време лодките ще облекчат пътуването ви. Ала те не ще ви дадат съвет — в крайна сметка ще трябва да изоставите и тях, и Реката и да завиете на запад… или на изток.

Арагорн дълго благодари на Келеборн. Подаръкът го облекчаваше — не на последно място и затова, че можеше да отложи с още няколко дни избора на пътя. Останалите също изглеждаха обнадеждени. Каквито и опасности да дебнеха напред, сякаш бе по-приятно да се спуснат срещу тях по водните простори на Андуин, отколкото да се тътрят, прегърбени под товара си. Единствено Сам таеше съмнения — той във всеки случай смяташе лодките за толкова страшни, колкото и дивите коне, а може би и по-лоши. Преживените опасности не бяха подобрили мнението му за тия странни превозни средства.