Властелинът на пръстените

Отрядът се настани по следния начин: в едната лодка бяха Арагорн, Фродо и Сам; в другата — Боромир, Мери и Пипин; а в третата — Леголас и Гимли, които вече бяха неразделни приятели. В последната лодка бяха струпани повечето багажи и запаси. Лодките се движеха и управляваха с весла с къси дръжки и широки листовидни гребла. Когато всичко бе готово, Арагорн ги поведе на пробно плуване нагоре по Сребропът. Течението беше бързо и те напредваха бавно. Сам седеше на носа, здраво стискаше борда и жално се озърташе към брега. Слънчевите лъчи, танцуващи по водата, го заслепяваха. Отвъд зелените поля на Носа дърветата се спускаха досами водата. Тук-там по трептящата вода се люшкаха златни листа. Въздухът бе ясен и спокоен, царуваше тишина, нарушавана само от небесната песен на чучулигите.

Заобиколиха един остър завой на реката и изведнъж видяха по течението да слиза към тях огромен лебед. Водата се къдреше от двете страни на бялата гръд под извитата шия. Клюнът му блестеше като полирано злато, очите му искряха като черен кехлибар сред жълти скъпоценни камъни; грамадните бели криле бяха леко надигнати. Той наближи, по реката долетя музика и пътниците внезапно разбраха, че това е кораб, изграден и изваян като птица с цялото елфическо изкуство. Двама елфи в бели одежди го управляваха с черни весла. В средата на кораба седеше Келеборн, а зад него, висока и бяла, стоеше Галадриел; тя бе окичила косата си с венче от златни цветя, в ръцете си държеше арфа и пееше. Печално и сладко звучеше гласът й в прохладния чист въздух:

Запях за лист, за златен лист и златен лист изгря.
За вятъра запях — и той в листата заигра.
Оттатък Слънце и Луна, зад океана син
растеше златното дърво в далечен Илмарин.
Сред Вечен здрач под звезден лъч блестеше златен клон
във Елдамар, край крепостта на елфи — Тирион.
Листата златни ден след ден и век след век растат,
а тук, зад Скръбното море, пак елфите скърбят.
О, Лориен! На Зима зла настъпи мрачен Ден;
в Реката падат лист след лист, отиват си от мен.
О, Лориен! Тъй дълго бях сред родния простор.
Изви се златното венче на вехнещ еланор.
За кораб бих запяла днес, но кой при мен ще спре
и кой ли ще ме върне пак през бурното море?

Когато корабът-лебед се приближи, Арагорн спря лодката си. Владетелката привърши песента и ги поздрави.

— Дойдохме за последно сбогом — каза тя — и за да ви изпратим с благословията на нашата страна.

— Макар да бяхте наши гости — каза Келеборн, — още не сте споделили трапезата ни, затова ви каним на прощална гощавка тук, между двете течения, които ще ви отнесат далеч от Лориен.

Лебедът бавно продължи към кея, лодките го последваха. Тук, върху зелената трева в самия край на Егладил, бе прощалната гощавка, но Фродо почти не обърна внимание на ястията и напитките, за него съществуваха само красотата на Владетелката и нейният глас. Тя вече не изглеждаше заплашителна и страшна, не я изпълваше скрита мощ. Струваше му се такава, както и до днес понякога хората от по-сетнешни времена успяват да зърнат елфите — близка и все пак недостижима, живо видение на онова, що е останало далече назад по стремителния поток на Времето.

След гощавката Келеборн отново им заговори за пътешествието и като вдигна ръка, посочи на юг, към гората отвъд Носа.