Властелинът на пръстените

Докато гледаха, Сребропът се сля с течението на Великата река, лодките им завиха и се устремиха на юг. Скоро бялата фигура на Владетелката се смали в далечината. Тя сияеше като стъклен прозорец на далечен хълм под лъчите на залязващото слънце, като далечно езеро, гледано от планина — кристал, търкулнат сред земния скут. После Фродо сякаш я видя да вдига ръце за сетно сбогом и с попътния вятър долетя песента на гласа й — далечна, ала пронизващо ясна. Но сега тя пееше на древния език на задморските елфи и той не разбра думите: прекрасна бе мелодията, ала това не го утешаваше.

И все пак, както става с елфическите слова, те останаха запечатани в паметта му и много по-късно той ги преведе както можеше — те бяха на елфическия песенен език и говореха за неща, почти непознати в Средната земя.

Ай! Лаурие лантар ласи суринен,
йени унотиме ве рамар алдарон!
Йени ве линте юлдар аванир
ми оромарди лисе-мируворева
Андуне пелла, Вардо телумар
ну луини ясен тинтилар и елени
омарио айретари-лиринен.
Си ман и юлма нин енквантува?
Ан си Тинтале Варда Ойолосео
ве фаняр марят Елентари ортане
ар илие тир ундулаве лумбуле;
ар синданориелло каито морние
и фалмалинар имбе мет, ар хисие
унтупа Каласирио мири ояле.
Си вануа на, Ромелло вануа, Валимар!
Намарие! Най хирувалие Валимар.
Най елие хирува. Намарие!

„Ах! Като злато сипят се листи по вятъра, дълги години безбройни като дървесните клони! Минаха дългите години като бързи глътки сладка медовина сред високите зали на Запада. Под сините сводове на Варда, где треперят звездите от песента на гласа й свещен и царствен. Кой сега ще налее бокала ми? Днес Пламотворната Варда, Звездна Кралица от Вечнобелия връх простря ръце като облаци и всички пътища тънат в дълбоки сенки; и от страната сива мрак се простира по вълните пенливи между нас и навеки мъгла покрива елмазите на Каласирия. Изгубен, изгубен е днес Валимар за ония на Изток! Сбогом! Може би ще намериш ти Валимар. Може би непроменен ще го намериш. Сбогом!“ Варда е името на Владетелката, която елфите изгнаници в тия земи наричат Елберет.

Внезапно Реката направи завой, бреговете се издигнаха от двете страни и закриха светлината на Лориен. Фродо вече никога не се завърна в тази прекрасна страна.

Пътниците обърнаха лица напред, слънцето отсреща навярно заслепи очите им, защото всички се насълзиха. Гимли ридаеше, без да се срамува.

— Последният ми поглед бе към онова, що е най-красиво — каза той на спътника си Леголас. — От днес нататък не ще нарека красиво нищо освен нейния дар. — Той притисна ръка към гърдите си. — Кажи ми, Леголас, защо дойдох на този Поход? Не знаех аз къде е най-голямата опасност! Право казваше Елронд, че не можем да предвидим какво ще срещнем по пътя си. Мъчения в мрака — от това се боях но този страх не ме възпря. Ала не бих дошъл, ако познавах заплахите на светлината и радостта. Нищо не би се сравнило с тежката рана на тази раздяла, та дори да се изправя още тази нощ срещу самия Мрачен владетел. Уви за Гимли, син на Глоин!

— Не! — каза Леголас. — Уви за всички нас! И за всички, що бродят по света през тия сетни дни. Такава е съдбата — да намираш и да губиш, както изглежда на ония, чийто кораб се носи по бързея. Но за мене ти си благословен, Гимли, сине на Глоин — ти доброволно страдаш от загубата, а би могъл да решиш и другояче. Но не изостави другарите си и една от малките ти награди е, че паметта за Лотлориен ще остане завинаги ясна и неопетнена в сърцето ти, не ще избледнее, нито ще повехне.