Властелинът на пръстените

— Може би — каза Гимли. — Благодаря за словата ти. Верни са несъмнено, ала такава утеха е хладна. Не памет желае сърцето. Тя е само огледало, та било то и ясно като Хелед-зарам. Поне така казва сърцето на Гимли джуджето. За елфите може да е другояче. Чувал съм, че за тях споменът е по-близък до живия свят, отколкото до съня. С джуджетата не е така. Но да не говорим повече за това. Наглеждай лодката! С всичкия този багаж се е потопила доста във водата, а Великата река е бърза. Не искам да удавя скръбта си в студена вода.

Той взе веслото и загреба към западния бряг подир лодката на Арагорн, която вече бе излязла от средното течение.

Така Отрядът пое дългия си път, все на юг по широките бързи води. По двата бряга се простираха оголени зимни гори и пътниците не можеха да зърнат какво има зад тях. Вятърът стихна и Реката течеше буззвучно. Нито веднъж птичи глас не наруши тишината. Денят напредваше и слънцето ставаше все по-мъгливо, докато накрая се превърна във висока бяла перла, блестяща сред бледото небе. После изчезна на запад и се спусна ранен здрач, последван от сива, беззвездна нощ. Дълго плаваха напред в спокойните, мрачни часове, водейки лодките си под надвисналите сенки на западните гори. Огромни дървета отминаваха като призраци, протегнали през мъглата жадните си криви корени към водата. Бе нерадостно и хладно. Фродо седеше и се вслушваше в тихото плискане и бълбукане на Реката из подмолите, докато главата му клюмна и той се унесе в неспокоен сън.

ГЛАВА 9 ВЕЛИКАТА РЕКА

Събуди го Сам. Фродо откри, че лежи, грижливо завит, под високи дървета със сива кора в едно спокойно горско кътче на западния бряг на Великата река Андуин. Бе проспал цялата нощ и сред голите клони се процеждаше мътна зора. Наблизо Гимли се бе заел да накладе малък огън. Преди съвсем да се развидели, те отново бяха на път. Не че повечето от Отряда нетърпеливо се стремяха на юг — просто бяха доволни, че има още няколко дни до решението, което трябваше да вземат най-късно щом стигнеха до водопада Раурос и остров Остроскал; оставяха Реката да ги носи натам с бавния си ритъм, защото нямаха желание да бързат към заплахите, които лежаха по-нататък, независимо от това какъв път щяха да изберат накрая. За да спести силите им за бъдната умора, Арагорн ги оставяше да плават по течението както желаят. Но настояваше за едно — всеки ден да потеглят рано сутрин и да пътуват до късна вечер: сърцето му усещаше, че времето напредва, и се боеше, че докато са се бавили в Лориен, Мрачният Владетел не е стоял със скръстени ръце.

Въпреки това, през този ден не видяха никакви следи от врагове, на следващия също. Глухите сиви часове минаваха без произшествия. Към края на третия ден от пътуването местността бавно се промени: дърветата оредяха, после съвсем изчезнаха. Отляво, на източния бряг, видяха дълги безформени склонове, които се простираха надалеч и плавно се издигаха към небето; изглеждаха кафяви и съсухрени, сякаш огън бе минал по тях, помитайки всяко живо зелено стръкче — враждебна пустош, където ни пречупено дърво, ни висока скала не нарушаваха празните простори. Бяха стигнали до Кафявите земи, необятна пустиня между Южен Мраколес и хълмовете Емин Муил. Дори Арагорн не можеше да каже каква чума, война или злина на Врага е попарила тъй цялата област.

Отдясно, на запад, земите бяха голи, но равни и на много места зеленееха просторни степи. От тази страна на Реката минаваха край гъсталаци от толкова високи тръстики, че те напълно закриваха гледката на запад, когато малките лодки с тихо шумолене се плъзгаха по пърхащите им граници. Прегърбени в ясния хладен въздух, тъмните сухи камъши се люшкаха, нашепвайки тихо и печално. Тук-там през някой отвор Фродо зърваше изведнъж просторни ливади, далече зад тях огрени от залеза хълмове, а на ръба на хоризонта тъмна черта подсказваше къде се изправят най-южните вериги на Мъгливите планини.

Освен птици наоколо не помръдваше нищо живо. Те бяха безброй — дребни пернати, подсвиркващи и писукащи из тръстиките, но рядко се показваха. Един-два пъти чуха плясъка и свистенето на лебедови криле и поглеждайки нагоре, видяха дълги клинове, устремени през небесната шир.

— Лебеди! — каза Сам. — И какви са грамадни!

— Да — добави Арагорн, — и то черни лебеди.

— Колко необятна, пуста и скръбна изглежда цялата местност! — каза Фродо. — Винаги съм си представял, че колкото по на юг отиваш, толкова по-топло и весело става, докато накрая зимата завинаги изостане назад.