Властелинът на пръстените

Владетелката леко склони глава, после се обърна към Боромир и му подаде златен пояс; на Мери и Пипин подари малки сребърни колани с токи във формата на златни цветчета. На Леголас даде лък като тия, които използуваха Галадримите, по-дълъг и по-жилав от лъковете в Мраколес, обтегнат с тетива от елфическа коса. Заедно с него имаше и пълен колчан.

— За тебе, малки градинарю, влюбен в дърветата — каза тя на Сам, — имам само дребен подарък. — И подаде в ръцете му малка кутийка от просто сиво дърво без никакво украшение освен една сребърна руна на капака. — Това е „Г“ като Галадриел, но на вашия език може да означава и градина. В тази кутийка има земя от моята овощна градина и всички благословии, с които още може да те дари Галадриел, лежат върху нея. Тя не ще те насочи по правия път, нито ще те защити от зло, но ако я опазиш и някой ден отново видиш родния дом, тогава може да те възнагради. Дори да завариш всичко голо и опустошено, малко градини в Средната земя ще цъфнат като твоята, ако разпръснеш там тази земя. Тогава може да си спомниш за Галадриел и да зърнеш за миг далечната Лориен, която видя само през зимата. Защото нашата пролет и лято отминаха и вече никога не ще се завърнат на земята освен в спомените.

Сам се изчерви до уши, промърмори нещо неясно, стисна кутийката и се поклони както можеше.

— А какъв дар би поискало едно джудже от елфите? — обърна се Галадриел към Гимли.

— Никакъв, Владетелко — отвърна Гимли. — Стига ми, че видях Владетелката на Галадримите и чух любезните й слова.

— Чуйте, елфи! — извика тя. — И нека вече никой да не казва, че джуджетата били алчни и неучтиви! И все пак, Гимли, сине на Глоин, сигурно желаеш нещо, което мога да ти дам? Назови го, моля те! Не бива единствен сред гостите да останеш без дар.

— Нищо, Владетелко Галадриел — повтори Гимли, заекна и дълбоко се поклони. — Нищо, освен може би… освен ако ми позволиш да поискам, не, да назова един-единствен твой косъм, пред който бледнее всичкото злато на света, както бледнеят елмазите в мината пред светлината на звездите. Не моля за такъв подарък. Но ти ми повели да изрека желанието си.

Елфите се раздвижиха и зашепнаха смаяно, Келеборн с удивление се вгледа в джуджето, но Владетелката се усмихна.

— Казват, че изкуството на джуджетата било в ръцете, а не в езика, ала това не се отнася за Гимли. Защото никой до днес не ми е отправял тъй дръзка и същевременно тъй любезна молба. И как да откажа, след като сама му заповядах да говори? Но кажи ми, какво ще правиш с подобен дар?

— Ще го скътам, Владетелко — отвърна той, — като безценен спомен за твоите думи при първата ни среща. И ако някога се завърна в ковачниците на моя роден дом, ще го вградя в нетленен кристал като наследствено съкровище на моя род и залог за добра воля между Планината и Горите от днес и во веки веков. Тогава Владетелката разпусна една от дългите си плитки отряза три златни косъма и ги положи в шепата на Гимли с думите:

— Нека тия слова вървят с подаръка. Аз не предсказвам, защото днес всяко предсказание е напразно — от едната ни страна тегне мрак, от другата е надеждата. Но ако надеждата не загине, тогава ти казвам, Гимли, сине на Глоин, че злато ще се лее в ръцете ти, ала не ще има власт върху теб.

— А сега ти, Носителю на Пръстена — каза тя, обръщайки се към Фродо. — Накрая идвам при теб, ала не си последен в мислите ми. За тебе приготвих това. — Тя надигна малко кристално шишенце. Щом го помръдна, то заискри и над ръката й затанцуваха ясни бели лъчи. — В тази стъкленица е сбрана светлината на звездата Еарендил, разтворена във водите на моя фонтан. Когато нощ те обкръжи, тя ще сияе още по-ярко. Нека ти свети сред мрака, когато изгаснат всички други светлини. Помни Галадриел и нейното Огледало!

Фродо пое шишенцето и в кратък миг, докато то сияеше между тях, отново я видя възправена като кралица, величава и прекрасна, но не страшна. Поклони се, ала не намери думи за благодарност.

Владетелката се изправи и Келеборн ги поведе обратно към пристана. Жълто пладне обвиваше зеления бряг на Носа и водата искреше със сребърен блясък. Най-сетне всичко бе готово. Отрядът зае места в лодките както преди. С прощални викове елфите ги отблъснаха с дълги сиви пръти към течението и леките вълни бавно ги понесоха надолу. Пътниците седяха неподвижни и безмълвни. Владетелката Галадриел стоеше мълчаливо на зеления бряг в самия край на Носа. Когато минаха край нея, всички се обърнаха и очите им я гледаха как бавно отплава назад. Защото тъй им се струваше, че Лориен отплава назад като светъл кораб с мачти от вълшебни дървета, устремен към забравени брегове, докато те седят безпомощни на границата на сивия, разголен от зимата свят.