Властелинът на пръстените

— Като слезете надолу по течението — каза той, — ще откриете, че дърветата оредяват и навлизате в пусти области. Там Реката тече през камениста долина сред високи бърда и чак след много левги стига до високия остров Остроскал, който ние наричаме Тол Брандир. Там се разделя на два ръкава край стръмните брегове на острова и после с грохот и дим пада през водопада Раурос, за да се спусне към Ниндалф. Влажнозем, както го наричат на вашия език. Това е широка област със застояли мочурища, където течението започва да криволичи и се разделя на много ръкави. Там е делтата на Ентомил, който извира от гората Ветроклин на запад. Край този поток, на отсамния бряг на Великата река, се намира Рохан. От другата страна са пустите хълмове на Емин Муил. Там вятърът духа от изток, защото отвъд Мъртвите блата и Ничията земя се вижда Сирит Горгор и Черната Порта на Мордор. Боромир и ония, които ще се упътят с него към Минас Тирит, би трябвало да изоставят Великата река над Раурос и да пресекат Ентомил преди навлизането му в блатата. Ала не бива да се изкачват прекалено нагоре по течението на този поток, нито пък да рискуват да се объркат из гората Ветроклин. Странни са земите там и днес малцина ги познават. Но Боромир и Арагорн едва ли се нуждаят от това предупреждение.

— Вярно е, в Минас Тирит сме чували за Ветроклин — каза Боромир. — Но повечето от това, което съм чувал, ми прилича на бабешки приказки за малки деца. Днес всичко на север от Рохан е тъй далечно за нас, че въображението може да се развихря както си иска из тия земи. В древни времена Ветроклин е бил на границите на царството ни, но вече много поколения никой от нас не го е посетил, за да потвърди или отхвърли легендите, наследени от отминали години. Аз съм бил няколко пъти в Рохан, но никога не съм го пресичал на север. Когато тръгнах като пратеник, минах през Пролома в полите на Белите планини, пресякох Исен, после Сивталаз и стигнах в Северните земи. Дълго и тежко пътешествие. Четиристотин левги отброих и те ми отнеха много месеци; изгубих коня си край Тарбад, когато минавах брода на Сивталаз. След това пътешествие и пътя, изминат с Отряда, не се съмнявам, че мога да прекося Рохан, а ако трябва — и Ветроклин.

— Щом е тъй, нямам какво да кажа — отвърна Келеборн. — Но не презирай мъдростта, дошла от далечни години; често се случва старите жени да съхраняват в паметта си слова за онуй, що някога е трябвало да знаят мъдреците.

Тогава Галадриел се надигна от тревата, взе чаша от една от девойките край себе си, напълни я с бяла медовина и я подаде на Келеборн.

— Време е да изпием прощалната чаша! — каза тя. — Пий, Владетелю на Галадримите! И нека няма в сърцето ти печал, макар след пладне да идва нощ и нашата привечер да наближава.

После тя подаде чашата на всекиго от Отряда и се сбогува. Но когато и последният отпи, тя ги покани отново да седнат на тревата, а за нея и Келеборн донесоха кресла. Девойките от свитата стояха безмълвно край Галадриел, а тя дълго гледа към гостите. Накрая заговори:

— Изпихме чашата на раздялата и сенките са спускат между нас. Но аз донесох в кораба дарове, които сега Владетелят и Владетелката на Галадримите ви поднасят за спомен от Лотлориен.

Сетне ги извика един по един.

— Ето дара на Келеборн и Галадриел за водача на вашия Отряд — каза тя на Арагорн и му подаде ножница, изработена точно по мярката на меча му. Покриваше я ажурена украса от цветя и листа, изработени от злато и сребро, а сред тях с елфически руни от скъпоценни камъни бе вплетено името на Андурил и родословието на меча.

— Острието, изтеглено от тази ножница, не ще се опетни или строши дори при поражение — добави тя. — Но има ли още нещо, що би желал от мен преди раздялата? Защото мрак ще се спусне между нас и може никога вече да не се видим освен нейде далеч по пътя, от който няма завръщане.

А Арагорн отвърна:

— Владетелко, знаеш моето желание и дълго съхранява в ръцете си единственото съкровище, което диря. Ала не е твоя власт да ми го дадеш дори и да желаеш; и само през мрака ще стигна до него.

— И все пак може би това ще разведри сърцето ти — каза Галадриел, — защото ми бе оставено, за да ти го дам, ако някой ден минеш през тая страна. — Тя пое от скута си голям яснозелен камък, вграден в сребърна брошка, изработена като орел с разперени криле, и щом го повдигна, камъкът заблестя като слънце, пронизало пролетни листа. — Този камък дадох на дъщеря си Келебриан, а тя на своята дъщеря; и ето че днес идва у теб като знак на надеждата. Приеми в този час името, което ти бе предречено — Елесар, Елфически камък от рода на Елендил.

Арагорн пое камъка, забоде брошката на гърдите си и почуда обзе ония, които го видяха, защото не бяха забелязали досега високия ръст и царствената осанка и им се стори, че товарът на тежките години е паднал от плещите му.

— Благодаря за даровете, що ми поднесе, о, Владетелко на Лориен, дала живот на Келебриан и Арвен Вечерницата — каза той. — Каква възхвала повече да изрека?