Време на промени

— Разбира се, Швайц. Дребна грешка, която може да бъде простена — той целият трепереше. — Освен това, — продължих аз и му намигнах, — аз съм възрастен човек. Нима си мислите, че ще се е объркам толкова лесно? — използвах съвсем преднамерено неприличното обръщение за да го успокоя и предразположа. Приложената тактика успя, лицето му се отпусна, напрежението изчезна. Но въпреки това, през онази сутрин Швайц не си позволи повече неприличия и дълго време след това внимателно спазваше разговорния етикет. Чак до времето, когато тези условности отпаднаха между нас.

Помолих го да ми разкаже за Земята, майката на всички светове.

— Това е малка планета — поде той. — Много далеч от тук. Тя се задъхва от собствените си отпадъци, натрупани през хилядолетията безотговорно и неконтролирано развитие, еднакво замърсени са моретата, небето и земята. Място лишено от красота.

— Нима наистина е така?

— Намират се и интересни места. Не са много, нито пък с тях можеш да се похвалиш. Отделни дръвчета, тук там. Малко трева. Някое езеро. Водопад. Долина. Но в по-голямата си част планетата е една помийна яма. Земните хора често си мечтаят да върнат към живот своите отдавна умрели предшественици и след това да ги удушат. Заради техния егоизъм и абсолютното безразличие към това как ще живеят следващите поколения. Те натъпкали планетата със себеподобни и използвали всичко, което може да се използва.

— Затова ли земляните строяли империи в небесата — за да избягат от мръсотията на техния роден свят?

— Донякъде да — кимна Швайц. — Тогава на Земята е имало десетки милиарди обитатели. И онези, които са имали сили да тръгнат, избрали своя път към небето. Но това било нещо повече от бягство. Жажда да видят нови и непознати неща, страст към пътешествията, стремеж към ново начало. И желание да бъдат създадени нови и по-хубави светове. Нишка от Земята, която се проточва през небосвода.

— А онези, които останали? — запитах аз. — Нали на Земята все още има многомилиардно население? — мислех си за Вилейда Бортан, чието население едва ли надхвърляше трийсет-четирийсет милиона.

— О, не, не. Земята сега е почти празна, един призрачен свят с руини от величествени градове и прекъснати магистрали. Сега там живеят съвсем малко хора. И с всяка година още по-малко се раждат.

— Вие също сте роден там, нали?

— Да, на един от континентите, наречен Европа. Но този човек не е виждал Земята от тридесетина години. Когато е напусна беше на четиринадесет.

— Не изглеждате толкова възрастен.

— Този човек има предвид земните години — обясни Швайц. — По вашите представи този човек едва наближава тридесет.

— А също и вашият събеседник — рекох аз. — Той подобно на вас е напуснал своята родна земя преди да стигне зрелост — разговарях свободно, далеч по-открито отколкото бе прието, но въпреки това не можех да се спра. Бях накарал Швайц да се разкрие пред мен и сега изпитвах необходимост да отвърна със същото. — Той напусна Сала още като момче за да търси щастието си в Глин, но се оказа, че късметът му проработил тук, в Манеран. Един скитник, Швайц, също като вас.

— Значи има нещо, което ни свързва.

Можех ли да разчитам на тази връзка? Запитах го:

— Защо напуснахте Земята?

— По същата причина, поради която и всички останали. За да отида там, където въздухът е чист и човек има по-добри шансове да направи от себе си това, което мечтае. Останаха само онези, на които не им стигат силите за нещо повече.

— И това е планетата, пред която се прекланя цялата галактика! — възкликнах изумено аз. — Светът на безброй легенди! Планетата на момчешките мечти! Центърът на вселената — зародишът, началото!

— Чудесно го казахте.

— Но това наистина е така. Пред Земята се прекланят.

— Да, да, прекланят се! — извика Швайц. Очите му блестяха. — Люлката на човечеството! Великият първосъздател на всички видове! И защо да не се прекланят, ваша светлост? Пред началото, което бе дадено там. Пред амбициите, които израснаха от калта. И пред всичките ужасни грешки. Древната Земя твореше грешка след грешка и се задъхваше в тях, за да не ги повтаряте сетне всички вие — Швайц се изсмя горчиво. — Земята бе погубена за да можете вие, хората от звездите, да бъдете освободени от греха. Как ви се струва това? На тази тема може да се изнесе цяла една прочувствена литургия. Заупокойна молитва за Земята, опростителка на всички грехове — неочаквано той се наклони към мен. — Ваша светлост, религиозен човек ли сте?

Бях изненадан от откровената интимност на неговия въпрос. Но не исках така лесно да вдигам бариерата.

— Определено.

— Посещавате редовно божията къща, разговаряте с изповедника, спазвате всички ритуали, така ли?

Бях притиснат до стената. Не ми оставаше нищо друго, освен да говоря.

— Да — кимнах. — Това изненадва ли ви?