Време на промени

— Да разбера вашият обичай да издигате стени по между си. До оценя лекотата, с която приемате божественото присъствие. Този човек ви завижда за нея. Както вече спомена, той не е съумял да си изгради подобна система за вяра и главата му вечно е пълна със скептични въпроси. С времето той е изгубил способността да приема онова, което вижда или чувства и затова е обречен да бъде вечно сам, той се скита из галактиката търсейки вяра, опитва едно, друго, но… — Швайц замлъкна. Лицето му бе зачервено и потно. — Сам виждате, ваша чест, че вашето общество разполага с нещо безценно, тази способност да вярвате, че сте неразделна част от една по-велика сила. Този човек би искал да се научи на нея. Съгласен е, че въпросът е на култура и традиции. Бортан все още зачита боговете, а Земята вече им е обърнала гръб. На тази планета цивилизацията е твърде млада. Трябва да изминат хилядолетия, преди да започне корозията на религиозния импулс.

— Освен това, — добавих аз, — тази планета е била заселена от хора с твърда вяра, дошли тук именно за да я запазят и направили всичко възможно, да я предадат на потомците си.

— И това също. Вашият Завет. И все пак, това е станало преди колко — хиляда и петстотин, две хиляди години? Съхранил се е непокътнат до ден днешен, а можеше отдавна да тъне в забрава. Дори е по-силен от всякога. Вашата набожност, скромност, отричането на собственото…

— Онези, които не са могли да възприемат и носят идеалите на първите заселници, — отбелязах аз, — са били принудени да напуснат. Това е оказало своето влияние върху културата, ако се съгласите с мен, че заплахи като атеизъм и бунтарство са опасни за расата. Съглашенците останали, а бунтарите си тръгнали.

— Говорите за онези изгнаници, които отишли на Шумара Бортан?

— Значи сте запознат с историята?

— Естествено. Този човек се интересува от историята на всяка планета, на която работи. Да, знам за Шумара Бортан. Били ли сте някога там, ваша чест?

— Малко са онези, които са посещавали този континент.

— Мислили ли сте някога да го посетите?

— Никога.

— Но има и такива, които отиват там — отвърна той със странна усмивка. Тъкмо възнамерявах да го запитам какво значи това, но в този момент се появи секретарката с цял куп документи и Швайц се надигна припряно. — Този човек не би искал да отнема повече от ценното ви време, ваша чест. Може би ще продължим този разговор друг път?

— За този човек подобна възможност ще е чест — отвърнах аз.

29

След като Швайц си тръгна, поседях известно време затворил очи, премисляйки отново всичко онова, което си бяхме казали. С каква лекота се бе промъкнал покрай моята защита! Вярно, беше чуждоземец и с него не изпитвах нужда да спазвам строго етикета на разговор. И въпреки това, бяхме се сближили на почти опасна дистанция за съвсем кратко време. Още десет минути и сигурно щях да се разкрия пред него като пред вречения си брат. Бях удивен и объркан от неуловимия начин, по който Швайц ме бе въвлякъл в така близки отношения.

А дали причината бе изцяло в него? Аз бях този, който го бе повикал, пръв аз зададох интересуващите ме въпроси. Аз дадох тон на разговора. Той просто съумя да долови моята неувереност и ловко да се възползва от нея, така че не след дълго аз станах обекта, а той зае позицията на разпитващ. А сетне, макар и с известна неохота, аз започнах да се разкривам пред него. Бях заинтригуван от него, а той от мен. Швайц изкусителят! Швайц, изследователят на моята скрита слабост, скрита от много време, дори от самия мен. Как бе разбрал, че съм готов за подобни откровения?

Струваше ми се, че бързият му, писклив глас още ехти в стаята. Въпроси. Въпроси. Въпроси. И моите отговори. Вярващ човек ли сте? Наистина ли вярвате в боговете? Да можех и аз да вярвам като вас! Как само ви завиждам! Но недостатъците на вашия свят. Стените, които издигате по между си. Ще разговаряте ли така откровено с един манерански гражданин? Отговорете ми, ваша чест. Разкрийте се пред мен. Толкова отдавна съм самотен.

Как би могъл да знае, след като не знаех самия аз?

Едно странно приятелство бе заченато. Поканих Швайц на вечеря у дома, двамата се веселихме, разговаряхме, лееше се синьо вино от Сала и златисто манеранско и когато езиците ни се развързаха от алкохола, отново заговорихме за религията, за затрудненията на Швайц с вярата и за моите убеждения, че боговете наистина съществуват. Халум се появи отнякъде и поседя за час с нас, а на следващия ден ми напомни за способността на Швайц да предизвиква събеседника към откровение с думите:

— Никога не бях те виждал толкова пиян, Кинал. И въпреки това, беше изпил само три бутилки вино, така че, причината трябва да е в нещо друго, което караше очите ти да блестят и думите да се леят от устата.

Аз се изсмях и й признах, че в присъствието на землянина изпитвам лекота и безгрижие и че ми е трудно да спазвам обичаите с него.

При следващата ни среща, в таверната на Съдийството, Швайц ми каза:

— Вие сте влюбен във вашата вречена сестра, нали?

— Разбира се. Всеки обича своята вречена сестра.