Време на промени

— Не, този човек искаше да каже, че я обичате истински.

Отдръпнах се назад, внезапно разтревожен.

— Нима онази вечер този човек е пил толкова много? Какво ви каза той за нея?

— Нищо — отвърна той. — Това което имахте да кажете, го казахте на нея. С очите си и с усмивката. Без нито една дума.

— Може ли да разговаряме за други неща?

— Щом ваша чест така желае.

— Тази тема за мен е малко болезнена.

— Простете тогава, ваша чест. Този човек само искаше да потвърди предположенията си.

— Подобна любов е забранена при нас.

— Което не значи, че не съществува, нали? — попита Швайц и чукна чашата си в моята.

В този миг взех решение никога повече да не се срещам с него. Говореше прекалено свободно и необмислено за онова, което бе видял. Но само четири дни по-късно, по време на един коктейл, двамата се срещнахме и аз отново го поканих на вечеря. Лоймел остана недоволна от поканата. Халум също отказа да дойде, като се извини, че имала друг ангажимент. Когато настоях, тя призна, че Швайц я карал да се чувства неудобно. За щастие, Ноим беше по това време в Манеран и се съгласи да ни прави компания. Напитките вървяха една след друга, в началото разговорът бе скован, предимно на общи теми, докато съвсем неусетно, без да променяме тона, двамата с Ноим осъзнахме, че разказваме на Швайц за времето, когато избягах от Сала, опасявайки се от ревността на брат ми, а Швайц на свой ред ни разкри защо напуснал Земята. Когато най-сетне късно вечерта си тръгна, Ноим отбеляза с недоволен глас:

— Кинал, в този човек се крие дявол.

30

— Това ваше табу за саморазкриване — заговори Швайц следващият път, когато бяхме заедно. — Бихте ли ми го обяснили, ваша чест?

— Имате пред вид, забраната да се произнасят местоимения като „аз“ и „мой“?

— Не, по-скоро цялостния начин ви на разсъждаване, който отрича съществуването на подобни местоимения. Изискването винаги да пазите в тайна своите преживявания, с изключение на случаите, когато сте насаме с вашите вречени роднини. Обичаят ви да се заграждате със стени, който дава отражение дори върху вашата граматика.

— Имате пред вид Завета?

— Завета — кимна Швайц.

— И казахте, че познавате нашата история?

— По-голямата част.

— Значи вероятно знаете, че нашите предци са било корави северняци, привикнали с трудностите, гледащи с лошо око на лукса и безгрижния живот, дошли тук, на Бортан, за да избегнат „заразителното разлагане“ на техния роден свят, както се изразявали?

— Така ли било? А този човек си мислеше, че са бягали от религиозно преследване.

— Бягали са от леността и егоизма — отвърнах аз. — И като пристигнали тук те изградили нов стил на поведение, с който да защитят децата си от разложението.

— Завета.

— Да, Завета. Клетвата, която дали един на друга, клетвата, която и ние даваме пред сънародниците си на Именния ден. Вричаме се, никога да не стоварваме своите грижи и тревоги на другите, да бъдем силни духом и непреклонни към трудностите, та боговете да продължават да ни гледат с усмихнати лица. И така нататък и така нататък. Учим се от малки да подтискаме демона на своето аз.

— Демона?

— Така го наричаме. Демон-изкусител, който ни подтиква да използваме околните, вместо да разчитаме на своите собствени сили.

— Там, където няма уважение към собственото аз, няма нито приятелство, нито споделяне — каза Швайц.

— Може би е така.

— И също няма доверие.

— Ние определяме областите на отговорност чрез договор — рекох аз. — Където управлява законът, не е необходимо познаване на душата. А на Вилейда Бортан никой не поставя под съмнение силата на закона.

— Казахте, че подтискате своето аз. Но по-скоро го възвеличавате.

— По какъв начин?

— Като живеете разделени един от друг, всеки затворен в замъка на своя череп. Горд. Непреклонен. Надменен. Това е царство на азът, а не неговото отрицание!

— По странен начин представяте нещата — рекох. — Преобръщате нашите обичаи и си мислите, че говорите мъдро.

— И така ли е било от самото основаване на Вилейда Бортан?

— Да. С изключение на онези известни ви бунтари, които избягаха на южния континент. Всички останали строго се придържат към Завета. И с времето обичаите ни стават все по-сурови. В средните векове е било разрешено да се разговаря в първо лице, но сега ние отричаме това право. От друга страна, в някои отношения изискванията са поомекнали. Било е време, когато се е смятало за недопустимо да разкриеш името си пред непознат. Хората са разговаряли по между си само когато е била абсолютно необходимо. В наши дни сме далеч по-открити.

— Не чак толкова.

— Не чак толкова — признах аз.

— И не ви ли боли от това? Всеки един е затворен за останалите. Не сте ли помисляли, че има и по-щастливи начини за човешко съществувание?

— Ние спазваме Завета.

— Трудно или лесно е да го правите?

— По-скоро лесно — рекох аз. — Болката не е чак толкова непреодолима, като си спомните, че имаме вречени роднини, с които можем да я споделяме. А също и изповедници.