Връхлита страховит легион

Пъг имаше достатъчно житейски опит, за да познае кога става въпрос за сериозни взаимоотношения, така че кимна и рече:

— Ако обичаш, говори с твоя слуга.

Междувременно Налнар вече се бе нахвърлил върху храната и поглъщаше лакомо хляба, сиренето и плодовете. Амиранта въздъхна, погледна още веднъж Сандрина и се обърна към джуджето:

— Налнар, разкажи ми за тези, с които си се пръкнал.

— За кои по-точно, господарю? — попита джуджето, без да спира да мляска.

— Ами за Чода, Нимно… — спря, понеже не можеше да си спомни имената на останалите. — За всички от твоето котило.

— Да ти разкажа? Какво да ти разкажа, господарю?

— Разкажи ни за живота ви. Какво правиш, когато не те викам тук. И всички вие.

— Ами ние… живеем, умираме, бием се… — Очите на Налнар блеснаха. — Ние просто… започваме. Няма ни, после ни има. Стотици от нас плуват в мястото на началото. Бием се. Ядем. Растем. От стотиците оцеляват петдесет. И изпълзяват от мястото на началото и се бият с тези, които са големи и гладни. Но ние бяхме най-хитри, деветимата. Събрахме се заедно и убихме тези, които дебнеха, и ги разкъсахме. Станахме силни и бяхме заедно. Тези, които дебнеха, побягнаха от нас и се нахвърлиха върху слабите. — Налнар сви рамене. — А ние напуснахме мястото на началото и се скрихме.

— Скрихте се? — повтори Амиранта. — От кого се скрихте?

— От всички, които са по-големи, по-силни и по-гладни — отвърна джуджето, бодна с нокът парче сирене и го лапна.

— Жаден съм! — Изгледа с присвити очи Амиранта и попита:

— Вино?

— Не! — отсече Амиранта, погледна Пъг и обясни: — Ужасен е, когато е пиян. — Обърна се към джуджето. — Ще пиеш вода.

— Вода — повтори Налнар.

Пъг даде знак на ученика при вратата и той излезе и бързо се върна с чаша вода.

Джуджето пи жадно, после хвърли чашата, огледа присъстващите и се захили ехидно. Амиранта махна нетърпеливо с ръка и го прокуди.

— Защо? — попита Пъг.

— Нашата храна и водата ни по някакъв начин ги опияняват и стават прекалено дръзки — обясни Гуламендис. — Храним ги рядко, като награда за службата им и след като сме приключили с тях.

— Вече не ни беше от полза — допълни Амиранта. — И щеше да започне да лъже. По-добре да се прибере да изтрезнее в царството си.

— Имал съм сходни затруднения с джуджета — обади се елфът.

— Трябва ни повече информация — каза Томас.

Гуламендис склони почтително глава.

— Да, древни, прав сте. Моя грешка е, че не проявих по-голямо любопитство.

— Както и моя — добави Амиранта. — Но се питам за твоите сънародници, Гуламендис. Когато сте се натъкнали на демоните, защо не сте опитали да научите повече за тях?

— Можеш ли да си сигурен в твоите източници на информация сред демоните? — попита Гуламендис.

Амиранта сви рамене.

— Досега този въпрос не ме е вълнувал.

— Именно.

— Вероятно са имали други, по-неотложни грижи — отбеляза помирително Пъг.

— Така е — съгласи се Гуламендис. — А и както вече ви казах, статутът ми сред моя народ не е особено висок. Пък и след като се изправихме срещу Демонския легион, никой не е искал помощ от такива като мен. По-скоро някои от нас бяха екзекутирани…

— Екзекутирани? — попита Томас. — Как е възможно?!

Гуламендис изглеждаше объркан от въпроса.

— По заповед на лорд-регента. Някои бяха затворени и подложени на изтезания, други се разделиха с живота си веднага. Съборът на лорд-регента, поне преобладаващата част от членовете му, вярват, че ние сме виновни за нашествието.

На лицето на Томас се изписа смесица от объркване и гняв.

— Екзекутирани — прошепна той. — Елф да убива елф. — Погледна таредела в очите. — Смятам в някой от идните дни да разговарям с твоите господари и най-вече с този лорд-регент.

Гуламендис никак не хареса посоката, в която тръгна разговорът, и отвърна:

— Опитах се да науча каквото мога от демоните, които призовавах, но времето беше ограничено. Бях затворен и поставен под стража. Успях да повикам само Чоял, едно от моите джуджета, за съвсем кратка среща през нощта и го пратих до кухнята да открадне храна и вода, за да не издъхна в клетката.

— И как оцеля? — попита Пъг.

— Аз съм гаранция за живота на моя брат.

— Обясни, ако обичаш — рече Пъг.

— Когато Демонският легион съвсем ни притисна, стана ясно, че трябва да търсим безопасно убежище. Андкардия, нашият главен свят, скоро щеше да падне и лорд-регентът и неговият Събор го разбраха много преди да стане достояние на населението. На площадите на нашите градове се организираха многолюдни паради, развяваха се знамена на победата и върху воините, поели към бойното поле, се сипеше дъжд от цветя. Прилагаха се всички познати магии и заклинания — имаме дори машини за неутрализиране на демонските заклинания, за да могат нашите воини да доближат противника и да го изтребят, имаме смъртосеещи кули, които изпускат снопове чиста енергия, изпепеляваща всичко, що е от плът. Построихме и пратихме срещу тях ужасяващи бойни машини. И въпреки това демоните продължаваха да настъпват.

— Да се върнем на онзи свят, който са открили твоите сънародници — предложи Пъг. — С унищожената цивилизация. Ако това не е била първата ви среща с демоните, тогава коя е тя?