Връхлита страховит легион

Трима млади магьосници доближиха единия край на редицата камъни и подхванаха заклинание. Камъните се размекнаха и започнаха да се стичат като ручеи. После двама майстори геоманти, надзиравани от един Велик майстор, застанаха между тримата Тъкачи на заклинания и поеха контрола върху втечнените камъни. Истинска каменна стена се издигна пред тях, мека като влажна глина. Когато достигна необходимата височина, в работата се намеси Великият майстор: първо размекна повърхността, за да не се накъсва, и същевременно придаде на горния край декоративна украса, която би отнела месеци на обикновени занаятчии с чукове и длета. Гуламендйс познаваше и разбираше теоретичните обосновки на тази магия — неговите заклинания също често се състояха от няколко етапа, като първите проправяха пътя на следващите. Въпреки това разбираше, че присъства на нещо, което може да се определи само като чудо.

Пак под въздействието на Великия майстор сред орнаментите на върха на стената се появиха късове, които сияеха в златисто и сребристо. Гуламендис знаеше, че това не е боя, а че Великият майстор е успял да превърне част от камъка в метал.

Таределите бяха несравними, когато опреше въпрос до мистични изкуства: уменията им да контролират всички отделни градивни елементи, на света бяха зашеметяващи. Предавани векове наред познания бяха довели до това впечатляващо зрелище. Въпросът не беше само във великолепната стена, а и в привидната липса на усилия, с която действаше Великият майстор, усвоил наследството на безчет книжници, учени и заклинатели. Подобно на всички таредели, тези магьосници се гордееха със своите постижения, но не очакваха награда или похвала, защото за тях би било позорно да вършат нещо под максималните си възможности.

Гуламендис продължи нататък. За някой, привикнал да работи сам и посветил се на тъмните умения, имаше нещо твърде ярко тук, нещо, което би могло да предизвика заслепяване, ако се взира прекалено дълго. Не за първи път Укротителят на демони се зачуди на стремежа на сънародниците си към могъщество. За разлика от Забравените, които бяха жадували да възвърнат мощта на своите далечни предци, Драконовото войнство, таределите събираха познания заради онова, което те им носеха. Те бяха потомци на елдарите, истинските Пазители на знания. И все пак Укротителят на демони се зачуди дали все пак има голяма разлика между таредели и моредели.

Трябваше първо да докладва на старшия магьосник на строежа, Великия майстор Колсарий, а след това, по заповед на лорд-регента, да потърси следи от демонично присъствие на този свят.

Не се нуждаеше от големи усилия за последното — още с появата си долови слабата миризма на демони, толкова далечна, че само някой, надарен с неговите изострени сетива, би могъл да я усети. Магията имаше свои ухания и признаци и ако познаваш добре някой Тъкач на заклинания, лесно можеш да разчетеш почерка му, както този на майстор върху изкусно изработен меч или фино бижу.

Ала дори този едва доловим мирис заинтригува Гуламендис. Щеше да се наложи да се отдалечи доста оттук, тъй като заобикалящата го магия пречеше да засече точното местонахождение на демоните. Трябваше да остане сам, на друго място, и да започне издирването си оттам. Пък и така щеше да има достоверно извинение да се махне.

Беше подготвил собствен план, който брат му и неколцина други се бяха заклели да следват дори ако това доведе до тяхната гибел, защото бяха наясно с наближаващата опасност.

Андкардия беше изгубена, въпреки че там все още имаше защитници; трескавите усилия, които лорд-регентът полагаше за изграждането на този град, подсказваха, че знае, че Демонският легион в края на краищата ще надделее. Беше неизбежно като приливите на океана и безжалостно също като тях. Въпреки това много бе научено и още повече можеше да бъде разкрито, защото Гуламендис знаеше нещо, от което едва ли имаше по-важно: някъде съществуваше портал, проход между световете, и докато той бе отворен, демоните можеха да бъдат призовавани лесно, дори нещо повече — да проникват сами в техния свят.

Стигна до голям отвор в стената, през който минаваше пътят. Не се съмняваше, че лорд-регентът е наредил тук да бъде изградена градска порта, колкото богато украсена, толкова и здрава. Лорд-регентът се смяташе за естет и проявяваше интерес към всички архитектурни постижения на таределите през последните две столетия. Всяка фасада бе обрамчена с орнаменти и корнизи, покривите бяха заострени и завършваха с шпилове. За разлика от сънародниците си, Гуламендис не обичаше този натруфен и претрупан стил.

Замисли се отново за демонския портал. Заедно с още двамина преди време бе подложен на хули и подигравки, след като изказа предположения за неговото съществуване; дори ги обвиниха, че търсят твърде лесни обяснения за това масово нашествие. Само шепа магьосници, всички до един практикуващи тъмни магии, бяха склонни да им повярват. Имаха и изненадващ съюзник, възрастен свещеник, елта-елдар. Тъкмо един от коментарите на Гуламендис бе накарал стария маг да се втурне към архивите.