Върховната тайна

За късмет, двата острова са доста близо един до друг, та не е трудно да се преплува ръкавът. Пиеро се е оказал прав.

99.

Мишката Фройд плуваше.

100.

Най-накрая стига до втория Лерински остров — Свети Онора.

Излиза от водата като морска сирена, изплувала от мъглата. При падането се е наранила от острите издадени скали и лявото й бедро е прорязано от червен белег.

На хълма, над лозята и маслиновите дървета, се вижда някаква къща. Люкрес поема натам. Оказва се, че това е спиртоварна. Над вратата има зелен герб с две палмови клонки, в средата — епископска митра. С готически букви е написано: Леринско абатство. Лерински ликьор. И малко по-нататък: Цистерцианска конгрегация на непорочното зачатие.

В този час мястото е пусто. Люкрес се оглежда и вижда стария манастир. Прилича на обител на испанска мисия, каквито има немалко в Мексико.

Бели стени, високи палми, червени керемиди и извисявайки се над тях — островърхата кула на църквата. Още е рано и засега цари тишина. Журналистката влиза в параклиса, където се молят трийсетина монаси в бели раса, върху които са наметнали черни пластрони. Всички са с остригани темета и стоят на колене.

Най-възрастният забелязва младата жена и прекъсва молитвата. Останалите монаси се обръщат като задвижени от обща телепатия и я оглеждат слисани.

— Помогнете ми, помогнете ми — обръща се тя към тях, — трябва да стигна колкото се може по-бързо до пристанището на Кан.

Никаква реакция.

— Моля ви за помощ.

Един дребен монах слага пръст на устните си, за да й даде да разбере, че трябва да пази тишина.

Няколко братя я наобикалят и без да отронят дума, я хващат за лактите и я изтикват от параклиса. Дребният монах взема една плоча, на която написва:

„Дали сме обет за мълчание и за целомъдрие. Тук не може да влизат жени и да се вдига шум.“

Подчертава всяка дума и накрая — цялото изречение.

По дяволите, мисли тя, ще ме оставят на произвола на съдбата заради религиозните си принципи.

— Става дума да помогнете на човек в опасност. Нима като на всяко човешко създание не ви се вменява в дълг да спасявате хората, изпаднали в беда? Особено жените и децата. Аз съм жена, освен това съм и сираче! Ваш дълг е да ми помогнете.

Дали петата мотивация ще сработи?

Дребничкият монах изтрива написаното на плочата и написва с едри букви: „Нашият дълг е да живеем в мир с Господа Бога.“

Изтощена, ранена, мокра до кости, Люкрес ги оглежда подред. Изговаря думите отчетливо, сякаш се обръща към глухонеми.

— Значи сте по-лоши от другите. Ще ме изоставите от страх да не наруша спокойствието ви! Знаете ли какво? — избухва тя. — Ще добавя едно ново квадратче в списъка си. След номер 8 — наркотиците, и номер 9 — личната страст, ще впиша под номер 10 религията.

Монасите се споглеждат въпросително.

После й хвърлят снизходителен поглед. Монахът с плочата й предлага да седне. Донася една хавлиена кърпа и й я подава. Тя бавно се съблича.

Двама монаси си разменят ужасени погледи.

Забелязал раната на бедрото й, един монах изважда анкерпласт и след кратко колебание го лепва върху раната. След това й предлагат суха дреха — роба от груба аба. Тя приема.

Един млад монах й налива чашка лерински ликьор. Тя го гаврътва на един дъх, за да се подсили, и открива, че има много приятен вкус.

Усмихвайки се, духовникът й отправя успокояващ поглед. Написва с тебешир на плочата:

„Защо сте тук, госпожице?“

— Избягах.

Той изтрива написаното и написва, усмихвайки се пресилено.

„Полицията?“

— Не, хората от отсрещния остров!

„Значи сте пациентка от болницата «Света Маргарита»?“

— Не, журналистка съм от вестник „Съвременен часовой“.

Монахът се взира в големите й изумрудени очи, като че ли за да разбере по-ясно създалото се положение.

— Знам, че не е много за вярване — отвръща тя, — но разследвам случая с невропсихиатъра-шампион по шахмат, умрял от любов в прегръдките на датски топмодел. Аз съм журналистка и не съм луда.

Как може човек да докаже, че не е луд? Не е възможно.

— Тя казва истината.

Появява се един мъж, облечен в джинси и пуловер. Въпреки че не носи черните си кожени одежди, тя го разпознава — това е Гняв Господен, шефът на Пазителите на добродетелта.

— Аха, познахте ме. Кажете им, че не съм луда.

— Не е луда.

Без да я изпуска от поглед, той добавя:

— Тя е приятелката, с която имах среща. Просто е сбъркала вратата.

В погледа на монаха се чете съмнение. Но този език му е понятен. Гняв Господен със сигурност знае, че е по-добре да изрече достоверна лъжа, отколкото сложна истина.

„Можете да останете тук, но ще ви струва четирийсет евро на ден“, изписва той на плочата.

— Може ли да ползвам телефона? — пита Люкрес обнадеждено.

— Те нямат телефон — отговоря Гняв Господен.

— Какво правят, ако изникне някакъв проблем?