Върховната тайна

— Нали той е измислил седемте смъртни гряха и се е кастрирал?

Тя потреперва, като че ли й става студено. Той налива в чашата й бистра вода.

— Кастрирал ли? Недоказано до ден-днешен. Също както не е доказано, че е формулирал седемте смъртни гряха. За историята знаем само това, което ни разказват историците.

— Ще ми припомните ли кои са седемте смъртни гряха?

— Похот, лакомия… хм… виж ти, и аз съм ги позабравил, но ще си ги спомня.

Подава й панерче с плодове.

— Не, благодаря. Искам едно кафе, силно по възможност.

Монасите им правят знаци да говорят по-тихо.

Гняв Господен шепне:

— Тук няма кафе. Успокойте се.

Тя се старае да си събере мислите. Затваря очи. Чувства мириса на стари камъни, който се слива с този на млечната каша с овесени ядки, а отвън се носи уханието на разцъфналите мимози.

— Защо трябва винаги да бързаме за някъде? Защо трябва да се бием? — проговаря той, хващайки я за ръката.

Тя се дръпва, сякаш е докоснала гореща плоча.

— Не знам — отвръща с раздразнение. — Защото светът е такъв и защото ние живеем в този свят.

— Една индийска поговорка гласи: „Няма ли желание, няма и страдание.“ Всъщност такъв е лайтмотивът на всички мистични доктрини. Поразсъждавайте върху това. Опитайте се ясно да формулирате желанията си и се откажете от тях. Ще видите какво облекчение ще почувствате.

Кое е най-силното й желание в този момент? Да разкрие пред света какво се върши в болницата „Света Маргарита“! За миг се отказва от него. А второто й желание? Да си почине в истинско легло след насъбралите се емоции. И от това се отказва. Още някое друго желание? Да бъде с Изидор (действа й успокояващо). Да получи признанието на Тенардие за отличния си репортаж (само за да й натрие носа на тази гаднярка).

И още, без да ги степенува: да се омъжи за приказния принц. (Само че да не ограничава свободата й.) Да си роди чудни дечица. (Само да не й се наложи да им посвещава много време.) Да се харесва на всички мъже. (Но никой да не си въобразява, че има някакви права над нея.) Да накара другите момичета да й завиждат. (Но и да й се възхищават.) Да стане прочута. (Но да запази правото си на личен живот.) Да бъде разбирана. (Само от интелигентните хора.) Да не остарява. (Но непрестанно да трупа опит.) Една цигара. Да гризе ноктите на краката си. Колкото повече се замисля, толкова повече разбира, че непрекъснато живее с десетки големи желания, а освен тях и със стотина други по-малки желания за дребни удоволствия, които гъделичкат кортекса й.

— Зарежете всичко — съветва я Гняв Господен. — Оттеглете се и поразмишлявайте. Може би ще е добре да останете тук за по-дълго време, на спокойствие.

Отново я хваща за ръката. Този път тя не реагира. Тогава той взема двете й ръце и ги покрива със своите.

Тя продължава да стои със затворени очи и да си повтаря наум: „… на спокойствие.“

Повдига клепачи и открива нови трима души в зрителното си поле.

Никак не й е трудно да ги разпознае: Робер, Пиеро и Люсиен. Един монах я сочи с пръст, докато тя разчита написаното на плочата: „Последвайте ме, знам къде е.“ Мозъкът на младата журналистка събужда задрямалите й клетки с мощна струя адреналин.

Гняв Господен я държи здраво за китките, за да не мърда. Тя го ритва под масата право в пищяла и го принуждава да я пусне. Прекатурва дъбовата пейка и бързо се затичва към вратата. След като за няколко секунди се бе освободила от всякакви желания, сега в ума й изниква едно особено силно — да избяга оттук.

— Страхувайте се от гнева Господен, невернице! Гневът Господен! Бог ни гледа отгоре! — повтаря преобразен Гняв Господен.

Монасите се кръстят, като че ли появата на тези трима рицари отмъстители е за тях знак за наказание свише. Една жена е нарушила покоя им и сега трябва да си плати.

Люкрес стига до страничната врата, преди да успеят да я настигнат, и сега тича надолу по каменните стъпала. Не се обръща, но чува забързаните стъпки след себе си.

Някакви монаси, които се качват, правят опит да я хванат. Тя прелита между тях.

Не са изпратили факса, а са предупредили болницата! За малко да се хвана на въдицата. Вероятно поради силното ми желание да се оттегля за размисъл и медения глас на Гняв Господен. Но той греши. Ние живеем в един свят на движение. Да се забавиш означава да отстъпиш.

Люкрес търчи колкото й сили държат. Но онези вече я настигат. Няма избор. Предпазвайки свитата в юмрук ръка с дебелия шаяк, тя счупва някакъв стъклопис, изобразяващ свети Онора, и побягва към морето.

Веднъж вече водата я е спасила, може би ще я спаси и този път. Мъглата все така не се е вдигнала и я обгръща, скривайки я от погледите на преследвачите. Съблича дебелата шаячна роба, която спъва движенията й, хвърля се във водата и с отличен бруст се отдалечава в открито море.