Вроден порок

— Така — каза Док, — тогава… май единственото, което ми трябва като информация от теб, е кои са били онези „приятели“ на Глен, от които той е уредил оръжията.

— Банда бели зъболекари в долната част на „Сънсет“. Работят в една шантава сграда, дето прилича на голям зъб.

— Аха — Док се опита да прикрие душевната празнота, която усети. — Ами. Май се сещам за едно-две места, където да проверя.

Въпросите не закъсняха. Например какво, по дяволите, се случваше? Ако Глен през цялото време е бил „приятел“ на „Златният зъб“, как изобщо се е озовал в дранголника? Поел е удара, вместо някой друг, някой от по-високите нива в йерархията на Зъба? Вкарали са го на топло нарочно — човекът на Зъба под прикритие, стъпка в грандиозен план да имплантират агенти във всички области на обществения живот? До каква степен бяха замесени хората от Зъба в убийството на Глен? Дали Глен не е бил нещо като Руди Блатнойд, дали не бе докоснал — твърде силно, за да остане актът без последствия — някоя акупунктурна точка, неописана от нито една карта на мистериозното тяло на Зъба?

И бяха ли с множествени отговори тези въпроси?

Вече се беше стъмнило и всички бяха гладни, затова се озоваха в „Пластмасовото петаче“ на „Сепулведа“. Стените вътре бяха украсени със сребристи пластмасови репродукции на лицевата страна на американските монети от пет цента, всяка с размерите на гигантска пица. Изкуствен плет, висок малко над метър, много зелен и също пластмасов, разделяше сепаретата на две колони. Екипи от незнайни специалисти по сглобяването на плетове бяха вплели с огромно внимание и напречно, и надлъжно хиляди еднакви имитации на клонки с листенца в почти безкрайна сложна конструкция, за да произведат този забавен по свой си начин храсталак. С времето в него се бяха изгубили какви ли не дребни предмети — щипки за коз и козове, лули за хашиш, монети, ключове от кола, обеци, контактни лещи, пакетчета от пергамент с кокаин и хероин и други. В количество под, да речем, един грам. Беше се случвало клиенти, особено такива на спийд, да прекарат часове, докато кафето им изстива, погълнати от претърсването на плета сантиметър по сантиметър. От време на време късно нощем някое от пластмасовите изображения на стената ги прекъсваше, Томас Джеферсън се обръщаше от ляв профил в анфас, развързваше панделката, която държеше косата му стегната отзад, разтърсваше глава, докато около нея не се образуваше пълноцветен червенокос нечовешки ореол, и заговаряше на избрани друсалки, като най-често цитираше Декларацията за независимост или Закона за правата, което беше особено полезно, тъй като немалко правни защити се фокусираха върху проблеми, свързани предимно с обиск и конфискация. Тази вечер той изчака Тарик и Кланси да отскочат до тоалетната, след което се обърна бързо към Док и му каза:

— И така! Значи, Златният зъб не само търгува с Робството, но и се опитва да пласира оръдията на Освобождението.

— Ей… ама ти като един от бащите основатели не се ли плашиш малко от тия приказки за черен апокалипсис?

— Дървото на Свободата трябва да бъде поливано от време на време с кръвта на патриоти и тирани — отговори Джеферсън. — Тя е естествена Тор за него.

— Добре, а какво правим, когато патриотите и тираните се окажат едни и същи хора? — попита Док. — Например президентът ни сега…

— Стига да кървят — обясни Джеферсън, — няма проблем. А ти, междувременно, какво ще правиш с информацията, която току-що получи от господин Калил?

— Ми да видим какъв избор имам. Да отида във ФБР и да издам Тарик и БУМБАМ. Пак при федералните, ама да им кажа за Златния зъб, като преди това дам на Тарик достатъчно ранно предупреждение, за да може да си спаси задника. Да кажа всичко на Бигфут Бьорнсен и да го оставя да го преразкаже на ПиДиДи-тата или на когото си поиска и да ги остави те да се оправят с кашата. Изпускам ли нещо?

— Усещаш ли я вече общата нишка, Лорънс?

— Че не мога да имам доверие на нито един от тези хора?

— Не забравяй и че сделката с оръжията на Глен така и не се е реализирала. Така че не е нужно да казваш каквото и да е на когото и да било. Това, което трябва да направиш обаче, е… — той млъкна внезапно и обърна опашатата си глава в познатия профил.

— Пак си говориш сам — каза Кланси. — Док, трябва да намериш истинската любов.

Всъщност, помисли си той, достатъчно ще ми е и да се ориентирам в ситуацията. Пръстите му, дарени със собствено съзнание, запълзяха към пластмасовия плет. Може би, ако прекараше достатъчно дълго време и до достатъчно късно през нощта в ровене из него, щеше да попадне на нещо, което да му помогне — отдавна забравена трошичка от живота му, която не е подозирал, че му липсва и която ще се окаже ключът към всичко. Той каза:

— Щастлив съм за теб, Кланси, но какво стана с условието двама наведнъж?

Тя обърна глава и кимна в посока на Тарик, който точно се връщаше при тях.

— Док, с този пич е като с минимум двама наведнъж.

Седемнайсет