Вроден порок

Док се канеше да затвори папката и да отиде да потърси автомат за цигари, когато нещо по-скорошно хвана окото му. Ярко осветена снимка, която не изглеждаше да е прикрепена към нищо друго, сякаш някой я бе пъхнал между страниците, без да мисли много къде точно. На нея се виждаха група мъже, застанали на един кей до отворена кутия с размерите на ковчег, пълна с американски долари. Сред мъжете беше и Ейдриън Праша, издокаран в неговата представа за облекло за яхта — държеше една от банкнотите и се усмихваше със самодоволната усмивка, спечелила му обичта на толкова много хора. Банкнотата беше двайсетдоларова и изглеждаше странно позната. Док се разрови в чантата си, извади оттам една лупа „Кодингтън“, вдигна я пред очите си, примижа и огледа снимката. „Аха!“ Точно както и предполагаше. Пак от онези фалшиви пари на ЦРУ с главата на Никсън, също като банкнотите, които Санчо и приятелчетата му бяха извадили от водата. А на заден фон, безметежно пуснала котва в някое анонимно пристанище, леко извън фокус, сякаш скрита от булото на следващия свят, се виждаше шхуната „Златният зъб“. На гърба на снимката имаше дата. Беше отпреди по-малко от година.

По пътя обратно към плажа Док се отби в офисите на „Харди, Гридли и Чатфийлд“. Санчо беше там, но не и на разположение в умствено отношение, тъй като миналата вечер за първи път бе гледал „Магьосникът от Оз“ (1939) на цветен телевизор.

— Знаеш ли, че започва в черно и бяло — уведоми той Док с известна тревожност, — но после става цветен! Осъзнаваш ли какво значи това?

— Санч…

Но нямаше смисъл.

— … светът, в който в началото на филма виждаме Дороти да живее, е черен, всъщност кафяв и бял, само дето тя си мисли, че го вижда цветен… в същите нормални, ежедневни цветове, в които ние виждаме нашия живот. После циклонът я грабва, захвърля я в Страната на дъвчащите, тя отваря вратата, излиза и изведнъж ние виждаме как кафявото и бялото преминават в Техниколор. Но ако това го виждаме ние, то тогава какво се случва с Дороти? Как се променят нейните „нормални“ канзаски цветове? А? В какъв ли суперстранен хиперцвят, а? Толкова далечен от нашите ежедневни цветове, колкото е Техниколорът от черно-белите… — и така нататък.

— Знам, че това трябва… да ме тревожи, Санч, но…

— Онези от телевизията да бяха сложили поне някакъв предупредителен надпис. — Санчо беше крайно възмутен. — Страната на дъвчащите сама по себе си е доста странно място, нали, не е нужно да объркваш още повече зрителите, даже, ако не се лъжа, срещу Ем Джи Ем е подаден доста сериозен колективен иск и на следващото седмично съвещание с колегите тук мисля да повдигна въпроса.

— Тогава може ли да те питам нещо, което в известна степен е свързано с това?

— Имаш предвид с Дороти и…

— Д… горе-долу. Нали помниш онези пачки с банкноти с Никсън, дето ги бяхте извадили от океана? Попаднах на снимка на лихвар на име Ейдриън Праша до цяла кутия с такива. Може да са същите, които сте намерили вие, може и да не са. Някой дали е направил отчет какво се е случило с тях, след като сте ги извадили?

— Ще ми се да мисля, че повечето са на сигурно място в някоя федерална стая с доказателства.

— Ще ти се, но…

— Ами, за известно време там, на палубата, се възцари една такава щастлива атмосфера… Федералните са си хора като всички останали, не можем да очакваме да преживяват само със заплатите си.

— Интересното в онази снимка е, че изглеждат, сякаш току-що са слезли или пък се канят да се качат на „Златният зъб“.

— Яко. Как обаче това има връзка с Дороти Гейл и нейната цветногледа ситуация?

— Моля?

— Нали каза, че снимката, която си видял, е в „известна степен“ свързана с въпроса?

— Оо. О, ами понеже беше обработена и беше в някакви странни цветове. Да. Цветовете бяха като след ЛСД.

— Добър опит, Док.

Понеже му се искаше да мине и през офиса си, Док тръгна по булевард „Линкълн“, прекоси моста над Балона, после пое по „Кулвър“ към „Виста дел Мар“. Още от паркинга усети, че нещо не е наред не просто заради следобедно притихналата сграда, ами и защото Петуния се държеше странно.

— О, Док, наистина ли се налага веднага да се качиш горе? От векове не сме водили някой от нашите интересни разговори.

Беше заела привлекателна позиция на висок стол като от бар, поставен до пункта й за проверка, и Док нямаше как да не забележи, че днешният й лилав ансамбъл не включва подходящо по цвят или, в интерес на истината, каквото и да е бельо. Добре че си бе сложил слънчевите очила, защото така можеше да се взира по-дълго от обикновено.

— Ъъ, Петуния, да не се опитваш да ми кажеш, че ме чакат посетители?

Тя сведе очи, сниши глас:

— Не точно.

— Не точно посетители?

— Не точно чакат.

Вратата горе беше отключена и леко открехната. Док се приведе и взе малкия магнум с късо дуло от кобура на глезена си, макар че не му бе нужен остър слух, за да разбере какво се случва вътре. Влезе и първото нещо, което видя, беше как Кланси Чарлок и Тарик Калил се чукат на пода в офиса му.

След известно време Тарик вдигна очи.

— Ей. Доктор Спортело, пич. Окей е, нали?