Вроден порок

Док си сви една и тъкмо се канеше да я запали, когато телефонът иззвъня отново. Този път беше Бигфут.

— Пратихме един надъхан младеж от Полицейската академия на последния известен адрес на Шаста Фей Хепуърт, рутинна визита, нищо повече, и познай какво излезе.

Ах, майната му. Не и това.

— О, извини ме, да не би да те разстроих? Споко, всичко, което знаем на този етап, е, че и тя е изчезнала, да, точно като гаджето си Мики. Не е ли странно? Мислиш ли, че има връзка? Например да са избягали заедно?

— Бигфут, може ли поне да се опитаме да сме професионалисти? За да не се налага да почна да те псувам и да те наричам, знам ли, злобно лайненце или нещо подобно?

— Прав си… всъщност ме е яд на федералните и си го изкарвам на теб.

— Да не би да ми се извиняваш, Бигфут?

— Да имаш спомен някога да съм го правил?

— Ъъъ…

— Ако ти хрумне къде биха — прости ми, тя би — могла да е отишла, ще споделиш с мен, нали?

Имаше едно древно поверие на плажа, нещо подобно на сърфисткото вярване, че ако си изгориш дъската, ще привлечеш жестоки вълни, и то беше следното: вземаш хартийка на „Зигзаг“ и написваш на нея най-силното си желание, а след това я използваш, за да си свиеш един джойнт с най-добрата трева, която можеш да намериш, изпушваш го докрай и желанието ти се сбъдва. Смяташе се, че е важно да се подходи с внимание и концентрация, но повечето тревомани, които Док познаваше, обикновено пропускаха тази част.

Желанието беше просто — Шаста Фей да е жива и здрава. Тревата беше някакъв хавайски продукт, който Док пазеше отдавна, макар и да не се сещаше за какви точно случаи. Запали. Горе-долу в момента, в който се канеше да прикрепи цигарата към щипката, телефонът иззвъня отново и той изпадна в едно от онези кратки състояния, в които не знаеш как точно да вдигнеш слушалката.

— Ало? — чу след известно време гласа на млада жена.

— О. Забравих ли да го кажа първо аз? Извинете. Това не е… не, естествено, че не е.

— Имам номера ви от Енсенада Слим, от хедшопа в Гордита Бийч. Обаждам се във връзка със съпруга ми. Той беше близък с ваша приятелка — Шаста Фей Хепуърт?

Така.

— А вие сте…

— Хоуп Харлинджън. Чудех се каква е работната ви ангажираност в момента.

— Работната ми… о. — Професионален жаргон. — Няма проблем, къде сте сега?

Оказа се, че адресът е в покрайнините на Торънс — между Уолтириа и летището, къщата беше от асиметричен тип, до алеята отпред имаше шинусово дръвче, отзад — евкалипт, в далечината се виждаха хиляди малки японски седани, прелели от основния паркинг на остров Терминал, наредени с маниакална точност върху огромни, покрити с асфалт, пространства и предназначени за автокъщи, пръснати из пустинята на Югозапада. Из улицата се носеха гласовете на телевизори и стереоуредби. Дърветата в квартала пречистваха въздуха. Малки самолети бръмчаха в небето отгоре. В кухнята се виеше пълзящ фикус в пластмасова саксия, зеленчуци къкреха на печката, колибрита трептяха във въздуха, забили човки в цветовете на бугенвилеята и лоницерата във вътрешния двор.

Док, който страдаше от хроничната неспособност да различава една калифорнийска блондинка от друга, попадна на стопроцентов класически екземпляр — коса, тен, атлетична грациозност, всичко, липсваше само световноизвестната неискрена усмивка, но това беше заради купените от магазина зъби, които, макар и технически да не бяха „фалшиви“, подканваха онези, на които тя понякога се усмихваше, да се зачудят каква ли съвсем истинска и банална случка ги е поставила в устата й.

Тя видя къде гледа Док:

— Хероин — престори се, че му обяснява. — Изсмуква калция от системата ти като вампир, употребявай го известно време и зъбите ти ще отидат на майната си. И — хоп! — от дете на цветята магически се превръщаш в пълна развалина. Това е хубавата част. Ако продължиш да го употребяваш… Ами…

Тя се изправи и започна да снове наоколо. Не беше от ревлите, но сновеше — нещо, което Док ценеше, защото така информацията не спираше да тече, имаше си ритъм даже. Преди няколко месеца според Хоуп съпругът й Кой Харлинджър починал от свръхдоза хероин. Доколкото му позволяваше паметта на тревоман, Док си спомни името и дори новината във вестниците. Кой свирел за „Дъ Бордс“, сърфбанда, появила се в началото на шейсетте, считана за пионер в областта на електрическия сърфрок, а в последно време представител на поджанр, който самите й членове определят като „сърфделичен“, отличаващ се с разстроени китари, особени модалности, като например постдикдейлски хиджазкар, изкрещени неразбираемо препратки към спорта, както и радикални звукови ефекти, с каквито сърфрокът винаги се е отличавал, вокални звуци, фийдбек от китари и духови инструменти. Както бяха коментирали от „Ролинг Стоунс“: „Новият албум на «Дъ Бордс» ще накара Джими Хендрикс да иска да слуша сърфрок отново“.