Вроден порок

Док долови присъствието на бебе или по-точно малко детенце, което тихо се бе събудило от сън и сега ги гледаше, стиснало дръжката на вратата, с голяма, очакваща усмивка, в която се виждаха и няколко зъбчета.

— Здрасти — каза Док, — ти си Аметист, нали?

— Дам — отговори Аметист и май се канеше да добави едно „Защо питаш?“.

Със светнали очички и готова за приключения, тя почти не приличаше на бебето друсалка от полароидите. Каквато и да е била ужасяващата съдба, дебнеща я, за да се хвърли отгоре й, явно е имала нарушена концентрация на вниманието и е тръгнала да гони някой друг.

— Радвам се да те видя — каза Док. — Наистина се радвам.

— Наистина — каза и тя. — Мамо? Искам сок.

— Знаеш къде е, Сокче малко. — Аметист закима енергично и се отправи към хладилника. — Може ли да те питам нещо, Док?

— Давай, само да не е „Коя е столицата на Южна Дакота?“

— Нали с Кой имате — имахте — една обща приятелка. Тя нещо като бивша ли ти е, или не сте излизали сериозно, или…?

Имаше ли човек, който не ревнуваше, не беше напушен или пък полицай, с когото Док да можеше да говори за това? Аметист беше намерила чаша сок в хладилника и сега се покатери на дивана и седна до него, готова някой възрастен да й разкаже приказка. Хоуп сипа още кафе. Изведнъж стаята се изпълни с прекалено много сърдечност. Работата бе научила Док на един-два урока и сред тях беше този, че сърдечността без етикет с цена е феномен, който се случва рядко, а когато се случи, е прекалено ценен, за да може Док да го приеме, тъй като с тези неща, поне в неговия случай, бе много лесно да злоупотребиш, както той рано или късно винаги правеше. Така че се спря на:

— Е, нещо като бивша, но в момента ми е и клиент. Обещах й да направя нещо, после се забавих прекалено много и сега този, с когото е тя в момента, строителен предприемач и абсолютен кучи син, май наистина е загазил, а ако се бях захванал веднага с…

— Като човек, който е хващал вече този изход — посъветва го Хоуп, — мога да ти кажа, че няма как вечно да караш из булевардите на разкаянието, в един момент се налага да се върнеш обратно на магистралата.

— Работата е там, че сега и Шаста е изчезнала. А ако тя е загазила…

Аметист, осъзнала, че случващото се не отговаря на представите й за забавление, се свлече от дивана, погледна укорително Док над чашата си със сок и отиде да гледа телевизия в съседната стая. Не след дълго до тях долетя драматичния сопран на Майти Маус.

— Ако си се захванал с другия случай — каза Хоуп — и си зает, ще те разбера. Но причината да искам да говоря с теб — и Док я видя половин секунда, преди тя да я е изрекла, — е, че не мисля, че Кой е мъртъв.

Док кимна, повече на себе си, отколкото на Хоуп. Според Сортилидж времената, астрологично погледнато, бяха опасни за тревоманите — особено за онези в гимназиална възраст, голяма част от които бяха родени с аспект под деветдесетградусов ъгъл, възможно най-нещастния такъв, разположен между Нептун, планетата на напушените, и Уран, планетата на неприятните изненади. Док знаеше за случаи, в които оцелелите отказват да повярват, че обичани от тях хора или просто съученици са наистина мъртви. Разказваха какви ли не алтернативни истории, само не и истинската. Старо гадже се е върнало в града и той е избягал с нея. В спешното са го объркали с друг, както правят с бебетата в родилния дом, и той продължава да лежи в интензивното, но под различно име. Това бе особен вид откъснато от реалността отрицание и Док мислеше, че го е срещал достатъчно често, за да може да го познае, когато го види. Каквото и да демонстрираше Хоуп в момента, то беше нещо различно.

— Отиде ли да разпознаеш тялото? — реши, че е добре да я попита.

— Не. Това беше странното. Но знам кой точно ми се обади, но ми каза, че някой от бандата вече го е направил.

— Би трябвало да е най-близкият му роднина. Кой ти се обади?

С нея беше дневника й от периода, където се бе сетила да запише името.

— Лейтенант Дюбоне.

— О, да, Пат Дюбоне, случвало ми се е да работя с него.

— Звучи като да те е прибирал на топло.

— А също така и прегазвал. — Тя му хвърли един от онези погледи. — Какво да ти кажа, имах хипарски период. Всичко, което правех, ми се разминаваше и нищо, за което ме хващаха, не беше извършено от мен, защото единственото описание, с което разполагаха, беше на мъж европеиден тип с дълга коса, брада, многоцветни дрехи, боси крака и тъй нататък.

— Точно като това на Кой, което ми прочетоха по телефона. Така изглеждат хиляди хора.

— Ще отида да си поговоря с Пат. Може би знае нещо.

— Случи се и още нещо. Виж.

Тя извади стар отчет от личната си сметка в местния клон на Банката на Америка, издаден малко след предполагаемата свръхдоза на Кой, и посочи към баланса.

— Интересна сума.