Вроден порок

Док предвидливо бе дошъл с джоб, пълен с предварително свита панамска и не след дълго всички се мотаеха наоколо с кенче безалкохолно от супермаркета в едната ръка и домашни сладки с фъстъчено масло в другата.

— Да сте чували нещо по рокендролските канали — поинтересува се Док — за сърфсаксофонист на име Кой Харлинджън, който е свирел за „Бордс“?

— Оня със свръхдозата, нали? — попита Лефт, бас-китаристът.

— Предполагаемата свръхдоза — каза Скот, — но се носеше и някакъв странен слух, че той всъщност е оцелял. В едно спешно в Бевърли Хилс успели да го върнат към живота, обаче всички си мълчат сега, щото според някои са му платили, за да се прави на умрял, а в действителност той си е още тука, движи си се сред нас в дегизировка, в смисъл различна прическа и такива работи…

— Това не е ли твърде голяма занимавка? — попита Док.

— Да — каза Лефти, — не е като да е някакъв суперяк певец, когото всяка мацка да иска да чука, или пък някой зверски китарист, дето ще промени музиката завинаги, той си е просто поредния заменим сърфрок саксофонист.

Толкова за Кой. Що се отнася до „Дъ Бордс“, оказа се, че в последно време изкарват сериозни пачки, живеят заедно в къща в каньона Топанга с обичайния антураж — групита, продуценти, роднини, както и пилигрими, присъединили се към тях отдавна и с такава отдаденост, че да си заслужат мястото в домакинството. Възкръсналият Кой Харлинджън според тъмните слухове бил един от тях, макар че никой не познавал човек там, който би могъл да е той. Може би имало такива, които си въобразявали, че го познават, но всичко им било някак мътно, като че ли скрито от мъглата на тревата.

По-късно, докато Док се качваше на колата си, леля Рийт подаде глава от прозореца на офис бунгалото си и се провикна:

— И все пак отиде да говориш с Мики Улфман. Избрал си идеалния момент. Какво ти казах, умнико? Не бях ли права?

— Забравям — каза Док.

Три

Ченгето, което се бе обадило на Хоуп Харлинд-Жън с новината за свръхдозата на кой, Пат Дюбоне, сега беше шеф на управлението в Гордита Бийч. Док напипа зад ухото си огъната цигара „Куул“, запали я и се замисли върху измеренията на ситуацията. Пат и Бигфут се бяха появили на сцената в горе-долу един и същ момент, като кариерите и на двамата бяха започнали в Саут Бей — отсечката от плажа, на която се подвизаваше и Док — още по времето на войните между сърфистите и лоурайдърите22. Пат се бе задържал, но Бигфут, натрупал бързо репутация на добре служещ си с палката за умиротворителни цели, достатъчно солидна, за да го превърне в очевиден избор за онези от централното управление, се бе преместил. Док беше старо куче и не само бе виждал как идват и си отиват не един и двама амбициозни младоци, но и бе забелязал, че такива винаги оставят след себе си остатъци история. Той знаеше също така и че Пат от години, меко казано, мразеше Бигфут.

— Време е да отидем на гости — реши той — на управление „Хипифобия“.

Два пъти подмина с колата сградата на управлението на Гордита Стейшън, преди да я познае. Мястото бе претърпяло радикална промяна благодарение на федералните пари за борба с дрогата и от бюро за резервации на кея с двутръбна нагревателна плоча и буркан разтворимо кафе се бе превърнало в райски ченгесарски палат, обзаведен с големи като локомотиви машини за еспресо, собствен минизатвор, гараж, пълен с оръжия на колела, които при други обстоятелства щяха да са във Виетнам, и кухня с цял екип работещи ден и нощ сладкари.

След като си проправи път през групичка чуруликащи новобранци, заети с пръскането на палмите джуджета, традесканциите и дифенбахиите, Док откри Пат Дюбоне в офиса му и пъхайки ръка в метнатата през рамото му чанта, извади от нея увит във фолио предмет с дължина около трийсет сантиметра.

— Ето, Пат, това е специално за теб.

Преди Док да успее да мигне дори, детективът грабна, отви и някак погълна половината от дългия кренвирш с хлебче, който бе гарниран с „всичко възможно“.

— Точно така ми харесва. Учуден съм, че имам апетит. Теб кой те пусна, между другото?

— Направих се на наркодоносник, всеки път се хващат тези новаци явно защото са все още наивни.

— Но недостатъчно, че да се задържат тук по-дълго, отколкото е нужно. — Колкото и внимателно да гледаше, Док не видя кога изчезна останалата половина от хотдога. — Виж го това мизерно място. Тук цари Безкраен гнет. Всеки се премества някъде другаде, но познай кой остава и заради греховете си няма да мръдне от Гордита, мястото на дребните арести, на хлапетата, които продават успокоителните на майките си под кея, при положение че заслужавам да съм най-малкото в управлението на Западен Ел Ей или Холивуд.

— Центърът на полицейската вселена — закима Док, изпълнен със съчувствие, — но не можем всички да сме Бигфут Бьорнсен, нали… опа, исках да кажа, кой въобще би искал да бъде на негово място? — додаде с надеждата, че не престъпва прекалено много линията с оглед на психичното здраве на Пат, което в най-добрия случай беше крехко.