Вроден порок

Док започна да се придвижва с автомотивно опипване в посока изток из цялата тази странност на булевард „Олимпик“, като гледаше да не се стряска от всичко, което изскачаше от тъмата под формата на градски автобуси и пешеходци в изменени състояния на съзнанието. Лицата им изскачаха с острота и наситеност, обикновено характерни само за областните колодруми, очертанията им се разтягаха бавно, някои от тях придобиваха доста драстични оттенъци и често бе необходимо време, за да се махнат от рамката на предното стъкло. Радиото в колата не помагаше кой знае колко, тъй като хващаше само KQAS, където звучеше стар сингъл на Друлин’ Флойд Уомак, към когото Док изпитваше смесени чувства, от една страна, гледаше да не го приема твърде лично само защото бе преследвал един-двама длъжници, но от друга, все се улавяше как се връща и мисли отново за грешките и съжаленията…

Иде изземвача
през про-зо-ре-ца
направо скача!
Слага ръка на каквото може
Отиде ми телевизора!
На лебедка е вързана колата!
Довиждане и ча-а-о
на старото ми стере-о!
Няма щастие
за изземвача,
Всичко мое
той ще прибере
’Щото всичко е назаем,
Нищо не е твое,
Затова внимавай!
Иде изземвача, иде той за теб!

Току-що завършил обществения колеж Ондас Нудозас, Док, известен по онова време просто като Лари Спортело, бе започнал да изостава с вноските за колата. Агенцията, която бяха пратили, за да събере дълговете, „Сгепсахме те! Издирвания и прехвърляния“, реши да го наеме като стажант-издирвач на длъжници, докато не си изработи задълженията. Преди да се е почувствал достатъчно комфортно, за да пита защо, вече бе затънал надълбоко.

— Готино е — отбеляза веднъж около седмица след като бе започнал работа, докато той и Фриц Драйбийм седяха в паркираната кола някъде в Ръсида по време на следене, което се очертаваше да продължи цяла нощ.

Фриц, от двайсет години в бизнеса, врял и кипял, кимна.

— Даа, а чакай да видиш като почнат бонусите за причинено главоболие.

Това беше термин на счетоводителя Милтън. И Фриц, съвсем картинно, започна да описва някои от видовете мотивация, която клиентите, най-често онези, отпуснали заеми при висока лихва, са използвали, когато са се обръщали към агенцията.

— И от мен се очаква да сритам нечий задник? Кой би се хванал на това?

— Ще имаш право да носиш оръжие.

— Никога не съм стрелял през живота си.

— Е… — и протегна ръка под седалката.

— Що… за „оръжие“ е това?

— Хиподермичен комплект.

— Знам, но с какво се очаква да го пълня?

— Серум на истината. Същият, който използват и от ЦРУ. Просто им го забиваш някъде, където ти е удобно, и преди да си мигнал, те ще почнат да приказват като надрусани със спийд, няма да млъкнат, докато не ти разкажат всичко, включително за притежания, дето ги нямат.

Лари реши да прибере комплекта в несесерче за бръснене от имитация на крокодилска кожа със зловещ вид, което бе намерил на разпродажба в Студио Сити. Много бързо забеляза колко много от длъжниците, които той и Фриц навестяваха, изглеждаха неспособни да отлепят очи от него. Осъзна, че ако има късмет, няма да му се наложи да прави друго, освен просто да дръпне ципа му. То така и не стана инструмент на занаята му, но се превърна в полезен елемент от реквизита, който с времето му спечели прякора „Док“.

Днес Док откри Фриц да човърка нещо под капака на един додж супер бий в подготовка да се отправи на поредното събиране на задължения.

— Здрасти, Док, на нищо не приличаш.

— Де да можех да кажа същото и за теб, свежарке. Строяваш ли ги карбураторите?

— Мисля само с чисти мисли и не пуша нищо, отглеждано в бойна зона, това е тайната ми и тя би помогнала дори на теб, ако не беше така лишен от самоконтрол.

— Аха, ами, явно имам късмет, че мозъкът ти е кукуряк днес, защото трябва спешно да намеря един човек… бившата ми — Шаста Фей.

— Искаш да кажеш гаджето на Мики Улфман. Обаждаме ви се от кабинета на д-р Реалност, отдавна не сте идвали на преглед.

— Фриц, Фриц, с какво те обидих?

— Всяко ченге от ПУЛА и шерифството ги търси. Кой, мислиш, ще ги намери пръв?

— Съдейки по случая с Менсън, бих заложил на някой случаен идиот от улицата.

— Заповядай да ти покажа нещо — той покани Док с жест в офиса си. Милтън, счетоводителят, облечен в елек неру на цветя, окичил врата си с няколко връвчици с раковини, а лицето си с яркожълти очила за стрелба, вдигна очи с широка усмивка в облак от аромат на пачули и им махна вяло, докато те вървяха към задната стая.

— Изглежда щастлив.

— Бизнесът върви добре, и то изцяло благодарение на… — той отвори вратата. — Кажи ми колко от случайните идиоти, които познаваш, разполагат с нещо подобно.

— Леле, Фриц.