Вроден порок

— Обадих им се, отидох там и говорих с вицепрезидентите и всички казаха, че няма грешка. „Може би сте изгубили някоя вносна бележка и затова не са ви излезли сметките.“ Обикновено не оглеждам харизания кон, обаче от този тук ме побиват тръпки. А и непрекъснато използваха едни и същи фрази, не спряха да ги повтарят, кажи ми, това не е ли отрицание?

— Мислиш, че има нещо общо с Кой ли?

— Парите се появиха толкова скоро след неговото… неговото изчезване. Казах си, може би е нечия представа за разчистване на сметките. Клон 4720, някаква застрахователна полица, за която не съм знаела. Обаче ако беше, нямаше да е така анонимно, не мислиш ли? А тези цифри в месечния отчет мълчат, съпроводени от изсмуканата от пръстите история, която банката си мисли, че може да мине за обяснение.

Док си записа датата на вноската на една кибритена кутийка и каза:

— Имаш ли снимка на Кой, с която би се разделила?

Дали? Тя издърпа един кашон от магазин за алкохол, пълен с полароиди — Кой спи, Кой с бебето, Кой готви хероин, Кой се пристяга, Кой се боцка, Кой навън, снишил се в сянката на някакво дърво, уж за да се скрие от един двигател Биг Блок 454 на „Шевролет“, Кой и Хоуп на плажа, в пицария, където си играят на дърпаница с последното парче пица, на булевард „Холивуд“ точно когато пускат уличните светлини.

— Избери си. Трябваше да ги изхвърля отдавна. Да се откъсна, нали? Да продължа напред, след като все на това уча другите. Но Ами ги харесва, харесва й да ги разглеждаме, а и трябва да й остане нещо, като порасне, нещо, с което да го помни. Как мислиш?

— Аз ли? — Док се сети, че полароидите нямат негативи и животът на снимките е ограничен. — Тези тук — забеляза той — вече са започнали да променят цвета си, да изсветляват.

— Въпреки това понякога ми се иска да имам по една от всяка минута.

— Защо не вземеш да наемеш склад или нещо такова?

Тя го изгледа с погледа на социален работник.

— Ами, това… няма да е много… Ти срещаш ли се с терапевт?

— Тя е по-скоро младши прокурор.

— Не, имах предвид… — Беше взела няколко снимки и сега се преструваше, че ги подрежда по някакъв смислен начин: картите, паднали й се по време на кратката игра с Кой. — Дори и да не знаеш какво имаш — заговори бавно след малко, — поне понякога се прави, че знаеш. Тя ще го оцени, а и ти ще се чувстваш по-добре.

Док кимна и взе най-близката снимка, кадър на Кой с тенор-саксофона си, направена вероятно по време на концерт, осветлението беше евтино, по краищата се подаваха разфокусирани лакти, ръкави на ризи и грифове на китари.

— Може ли да взема тази?

Без да поглежда към снимката, Хоуп каза:

— Да.

Аметист изтича при тях задъхана.

— Ето ме сега — запя, — идвам, за да ви спася!

По-късно същия следобед Док се понесе към дома на леля си Рийт в Трий Секшън, където намери братовчед си Скот Уф21 в един гараж с бандата си. Скот свиреше в местна група на име „Дъ Корвеърс“ до момента, в който половината й членове не решиха да се присъединят към започналата в онези години миграция на север към Хумболт, Вайнленд и Дел Норте. Скот, за когото секвоите бяха извънземни видове, и Елфмонт, барабанистът, решиха да останат на плажа и тръгнаха да обикалят гимназиите и да лепят обяви по бюлетините им, и накрая събраха нова група, която нарекоха „Биър“. Благодарение на концертите в различни барове в района, по време на които свиреха предимно кавъри, „Биър“ сега бяха почти способни да си плащат наема всеки месец.

В момента репетираха или по-точно днес се опитваха наистина да научат нотите на темата от телевизионния уестърн „Голямата долина“, който наскоро бяха започнали да повтарят по телевизията. Рафтовете в гаража бяха отрупани с буркани с лилава свинска кожа, доказана стръв за нещастния язовирен костур, заради който леля Рийт периодично отскачаше до Мексико, откъдето после се връщаше с пълен с улов багажник. Док не беше сигурен, но в полумрака нещото в бурканите сякаш винаги сияеше.

Фронтменът на „Биър“ Хюи пееше, а на заден фон се чуваха ритъм и бас-китарите.

Го… лямата…
долина!
[Китарен пасаж]
Го…
ЛЯМАТА долина! [Същият китарен пасаж]
точно
Колко е голяма, ами, иди и виж…
Карай през нощта
Докат’не пукне се зора
и сам ще се убедиш!
Голямата долина! Да! Голяма като море е
Голямата долина! Не чакай да те огрее
Голямата долина! Голяма ли? Ами, да, та това е
Голямата долина!

— Все едно корените ми са там — обясни Скот. — Майка ми мрази Сан Хоакин, но не знам, човече, всеки път, когато отида там, дали за гиг в „Чаучила Киуанис“, или нещо друго, изпитвам едно странно чувство, сякаш наистина съм живял там…

— Ама ти наистина си живял там — отбеляза Док.

— Имам предвид в друг живот бе, човек.