Вроден порок

— На този етап — отвърна мрачно Пат и долната му устна леко трепна — бих се съгласил да сменя живота си дори с неговия, да, бих заменил това, което имам, с онова, което е зад вратата, ако мога така да се изразя, дори и то да се окаже пълно нищо… като се има предвид категорията на Бигфут, сделката не звучи като да е лоша, нали?

— Това е странно, Пат, защото аз пък дочувам, че той все гледа да замези нещо напоследък. Но ти си знаеш.

Пат примижа.

— Днес си ужасно любопитен, Спортело. Щях да го забележа по-рано, ако не ме занимаваха кариерни проблеми, които без съмнение са вън от способностите ти за разбиране. Бигфут пак ли те тормози? Обади се на горещата линия на Дирекция „Вътрешни работи“, безплатна е — 800-ГНИЛОЧЕНГЕ.

— Не че бих подал оплакване, лейтенант, ама кажи ми, не е ли суперизпаднало, човече, да се опитва да муфти мен, когото дори и най-изкусните просяци по булевард „Холивуд“ са наясно, че трябва да подминават, обаче Бигфут едно си знае и това е.

Битката, разразила се в ума на Пат, бе ясно видима и тя се водеше между два главни ченгесарски рефлекса — завистта към кариерата на друго ченге срещу омразата към хипитата. Завистта победи.

— Не ти каза конкретна сума, нали?

— Изброи някои разходи — започна да импровизира Док и видя как ушите на Пат определено смениха наклона си. — Лични, на отдела. Казах му, че винаги съм го смятал за човек с много добри връзки. Той почна да философства. „Хората забравят“, така се изрази. „Независимо какво си направил за тях в миналото, не можеш да разчиташ на тях, когато ти се наложи.“

Пат поклати глава.

— А като се има предвид какви рискове е поемал… Урок за всички ни. Какви неблагодарни копелета има в този бранш, а?

Изражението на лицето му беше като на Арт Флеминг23, сякаш сега от Док се очакваше да познае кой точно бранш има предвид.

Док на свой ред пусна в действие празния хипарски поглед, който можеше да означава всичко и който, ако човек го задържеше достатъчно дълго, можеше да смути всеки индивид в униформа, докато накрая Пат не отмести очи и не измърмори:

— Ах. Да, разбирам те. Жестоко. Разбира се — добави след известен размисъл, — а той нали получава и всички онези хонорари.

Док вече почти нямаше представа за какво си говорят.

— Гледам да не заспя, преди да почнат повторенията — осмели се да каже, — но все откъртвам, преди да тръгнат сериалите с Бигфут.

— Е, сега, след като ликвидираха горилата на Мики Улфман, господин Новините в Десет се уреди с още един случай на века… Нека другите си имат Бенедикт Кениън и Шарън Тейт и останалите, за точния главен следовател този случай може да се окаже неизчерпаем източник на пари.

— В смисъл…

— Идеален е за телевизионен филм, не мислиш ли, както и да се развият нещата. Бигфут може да стане и сценарист, и продуцент, може даже и сам да играе себе си, задникът му със задник, опа, това е нарушение на единайсетата божа заповед24, забрави, че си го чул.

— Да не говорим, че ако върне Мики жив и здрав, ще стане и голям герой в очите на народа.

— Да, ако. Но я си представи, че е твърде навътре в случая. Понякога това ти прецаква преценката както при докторите — нали те не оперират роднини?

— Та той толкова ли е гъст с Мики?

— Първи дружки, ако може да се вярва на легендата. Ей. Ти мислиш ли, че и Бигфут е евреин?

— Мислех, че е швед.

— Може да е и двете — Пат, леко отбранително. — Има шведски евреи.

— Знам, че има шведски риби25 — Док, колкото да поддържа разговора.

Четири

Имаше дни, в които да влезеш с кола в Санта Моника беше като да имаш халюцинации, без да си правиш труда да търсиш, а след това и да приемеш определен вид наркотик, макар че в някои дни, несъмнено, който и да е наркотик бе за предпочитане пред това да влезеш с кола в Санта Моника.

Днес след измамно слънчева и безметежна обиколка из собствеността на „Хюз Къмпани“ — един вид палитра от потенциални американски военни зони, чийто диапазон включваше различни видове терени от планини и пустини до блато и джунгла, и всичко останало, разположени там, както твърдеше местната параноя, за да могат бойните радарни системи да имат на какво да усъвършенстват обсега си — покрай Уестчестър и марината, а оттам във Венис, Док стигна до границата на Санта Моника, където се отдаде на поредното умствено упражнение. Изведнъж се озова на планета, на която вятърът бе способен да духа в две посоки едновременно, като така донасяше мъгла от океана и пясък от пустинята в едно и също време и принуждаваше невнимателния шофьор да смени скоростта в момента, в който навлезеше в извънземната атмосфера, където дневната светлина бе мътна, видимостта — ограничена до половин пресечка напред, а всички цветове, включително тези на светофарите, променяха коренно позицията си в спектъра.