Вроден порок

Вече на магистралата Пасифик Коуст и преполовил пътя до дома на Улфман, Док наду Вибрасоника, защото по Кей Ар Ел Ар пуснаха Бонзо Дог Бенд и техния кавър на Bang Bang. Докато караше нагоре по хълмовете, сигналът започна да се губи и затова намали скоростта, което обаче не помогна. Не след дълго се озова на огряна от слънцето улица някъде в планините Санта Моника, паркира до една къща с високи стени с гипсова мазилка, по които като огнен водопад се изливаха цветовете на някакво екзотично пълзящо растение. На Док му се стори, че някой го гледа през един от отворите на лоджията в мисионерски стил, разположена по протежение на горния етаж. Някакъв вид ченге, снайперист, без съмнение, макар че не беше ясно дали е федерален, или местен.

Представителна млада чикана в джинси и суитшърт на университета в Южна Каролина отвори вратата и го изгледа с драматично гримираните си очи.

— Тя е при басейна с полицаите и всички останали. Елате горе.

Разположението вътре беше обърнато и спалните се намираха на първото ниво, а кухнята, която едва ли беше само една, се намираше на горното заедно с различни зони за забавление. Къщата би трябвало да гъмжи от пазители на реда. Но вместо това момчетата от „Защитаваме и служим“ бяха разположили щаба си в беседката до басейна, намиращ се нейде отзад. Сякаш оползотворяваха последните минути от безплатен кетъринг преди появата на федералните им господари. От далечината идваха звуци от плискане, радио, въртящо рокендрол, ядене между основните хранения. Следствие от нечие похищение.

Все едно се явяваше на прослушване за ролята на вдовица, Слоун Улфман влезе откъм басейна, обута в черни сандали с остър ток, с лента за коса с прозрачен черен воал и с черни бикини с пренебрежителен размер от същата материя като воала. Тя не беше точно английска роза, може би по-скоро бе английски нарцис, твърде бледа, руса, с тънка фигура и вероятно лесно ранима кожа, прекаляваше с очния грим, както всяка друга. Миниполите бяха измислени за млади жени като нея.

За времето, което й бе нужно, за да го преведе през потъналия в мрак интериор, богат на сиво-кафеникави мокети, кадифена тапицерия и мебели от тиково дърво, като всичко това, както изглежда, продължаваше до безкрай в посока Пасадена, Док научи, че тя има диплома от Лондонското училище по икономика, а отскоро изучава и тантра йога, както и че е срещнала Мики Улфман в Лас Вегас. Тя махна с ръка към една от картините на стената — приличаше на увеличена стандартна снимка, направена във фоайето на някой нощен клуб.

— Олеле, господи — каза Док, — ама това сте вие, нали?

Слоун реши да отговори с физиономия — равна смес нацупване и самодоволна усмивка, — с която, бе забелязал Док, дребните и бивши звезди от шоубизнеса изразяваха скромност.

— Сензационната ми младост. Бях едно от прочутите момичета от клубовете във Вегас, работех в казино. На сцената в онези дни, под осветлението, с изкуствените мигли, с целия грим всички изглеждахме почти еднакво, но Майкъл, нещо като познавач на тази материя, както щях да науча по-късно, каза, че се е спрял на мен в мига, в който съм излязла на подиума, и след това продължил да вижда само мен. Романтично, нали, да, определено беше неочаквано — преди да се усетим, се озовахме в Малката църква на запада, а на пръста ми беше ето това — и тя показа огромен диамант с овална форма, чиито карати бяха двуцифрено число.

Бе разказвала историята стотици път, но нямаше проблем.

— Красив камък — каза Док.

Като актриса, заставаща точно на посоченото от режисьора място, тя се спря под внушителен портрет на Мики Улфман, на който той бе нарисуван с потънал в далечината поглед, сякаш оглеждаше Лосанджелиската долина чак до най-дълбокия й хоризонт в търсене на площи за застрояване. Тя се завъртя и застана с лице към Док, усмихна се приветливо.

— Стигнахме и дотук.

Док забеляза фриз от фалшив изваян камък над портрета, на който пишеше: „Забиеш ли първия кол, никой не може да те спре“. Робърт Моузес.

— Велик американец и вдъхновение за Майкъл — каза Слоун. — Това бе неизменният му девиз.

— Мислех, че са думи на Ван Хелзинг.

Тя бе открила и се бе спряла точно в средата на ласкателно средоточие на светлини, в което изглеждаше като звезда с договор от ерата на големите студиа на ръба да се впусне в емоционална реч, отправена към някой по-евтин актьор. Док се опита да не се оглежда твърде очевидно за източника на светлината, но тя забеляза проблясването на очните му ябълки.

— Харесва ли ви осветлението? Джими Уонг Хау го направи преди години.

— Главният оператор на „Тяло и душа“, нали? Да не говорим за „Те ме превърнаха в престъпник“, „Прахта е мойта участ“, „Децата на събота“…

— Всички — въпросително — тези са… филми с Джон Гарфилд.

— Ами… да.

— Джими е работил и с други актьори.

— Не се и съмнявам… о, също и „Вън от мъглата“, където Джон Гарфилд играе зъл гангстер…