Вроден порок

Беше като да си в научнофантастична коледна елха. Червени и зелени светлинки примигваха навсякъде. Имаше компютърни шкафове, конзоли с включени видеоекрани и буквено-цифрови клавиатури и кабели, плъзнали по пода сред неизметени купчинки големи колкото насекомо правоъгълничета, перфокарти IBM, както и копирни машини тип „Гестетнер“ в ъгъла, а над всичко това — по протежение на стените — усилено се въртяха лентите на магнетофони „Ампекс“.

— АРПАнет — обяви Фриц.

— А, не, мисля да откажа, ще шофирам, имам работа, може да ми дадеш едно за после…

— Това е мрежа от компютри, Док, и всички са свързани посредством телефонни линии. Калифорнийският университет в Лос Анджелис, Исла Виста, Станфорд. Да кажем, че те разполагат с документ, който ти нямаш — ще ти го пратят на мига със скорост от петдесет хиляди знака в секунда.

— Момент, АРПА, това същите онези ли са, дето имат табелка на магистралата при изхода Роузкранс?

— Имат връзка с Ти Ар Дабъл ю26, никой там не е кой знае колко общителен, в смисъл — Рамо не си споделя с Улридж, нали схващаш?

— Но… да не искаш да кажеш, че ако някой се включи към това нещо, ще може да разбере къде е Шаста?

— Няма как да знаем, преди да сме проверили. Навсякъде из страната, а и в целия свят дори всеки ден нови компютри се включват към мрежата. Засега е все още експериментална, но какво да ти кажа, парите са на правителството, а там не пестят нищо, така че вече имаме няколко полезни изненади.

— Това нещо знае ли откъде мога да си купя трева?

Пет

Шаста бе споменала, че май брачната драма на Мики Улфман има и измерения, свързани с лудницата, и Док реши, че ще е интересно да се види как звездата от страницата със светските новини във вестника, госпожа Слоун Улфман, ще реагира, когато човек повдигне темата. Ако в момента държаха Мики против волята му в някое частно заведение, то първата задача, която Док трябваше да отметне, беше да се опита да разбере кое точно е то. Звънна на номера, който му бе дала Шаста, и от другата страна вдигна самата госпожа.

— Знам, че не е много уместно да говорим по работа точно в този момент, госпожо Улфман, но за съжаление, времето е важен фактор.

— Това не е поредното кредиторско запитване, надявам се, защото вече отговорих на удивителен брой такива. Препращам ги към адвоката ни, имате ли телефона му?

Беше глас на пушачка и с някакъв английски акцент, или поне така му се стори на Док, звучеше в ниския регистър и мъгляво декадентски.

— Всъщност нашата фирма дължи пари на съпруга ви. И тъй като става въпрос за около половин милион, решихме, че ще е добре да уведомим и вас. — Той изчака половин изпят безгласно такт от The Great Pretender. — Госпожо Улфман?

— Мисля, че имам няколко свободни минутки около обед — каза тя. — Кого казахте, че представлявате?

— Модерният институт по когнитивно ремоделиране и обработка — обясни Док. — Накратко: МИКРО, ние сме частна клиника близо до Хасиенда Хайтс и специализираме в поправката на стресирани личности.

— Обикновено по-големите разходи на Мики минават през мен и трябва да ви призная, господин… Спортело ли беше?… че не знам да е имал каквито и да е отношения с вас.

Носът на Док бе започнал да тече, сигурен знак, че е попаднал на нещо важно.

— Може би с оглед на размера на сумата ще е по-лесно да се обадя на адвоката ви…

Отне й една десета от секундата, за да изчисли точно колко може да отхапе акулата от тази сърф дъска.

— В никакъв случай, господин Спортело. Сигурно е от гласа ви… но може да ме считате за официално заинтригувана.

В едно бившо килерно помещение към офиса му Док бе събрал цяла колекция от дегизировки. За днес се спря на двуреден велурен костюм от „Зайдлър & Зайдлър“, намери и една перука с къс косъм, която почти отиваше на костюма. Зачуди се дали да не си залепи и мустак, но реши, че колкото по-семпло, толкова по-добре — смени сандалите със стандартни мокасини, сложи си по-тясна и не толкова шарена, колкото беше модерно, вратовръзка, с надеждата, че госпожа Улфман ще разчете това като знак, че е неспасяемо демоде. Погледна се в огледалото и почти се разпозна. Жестоко. Понечи да запали един джойнт, но устоя на импулса.

В малката печатница на неговата улица приятелят му Джейк, свикнал на спешни поръчки, му пусна няколко визитки с текста МИКРО — Реконфигурираме южни мозъци от 1966 насам. Лари Спортело, лицензиран съдружник, което си беше истина, стига под „лицензиран“ да се разбира само човек с шофьорска книжка от Калифорния.