Вроден порок

Записът с почти кристална яснота показваше как един от маскираните въоръжени застрелва Глен Чарлок. Ето го златния кадър — Глен е невъоръжен, придвижва се с леко приведена походка, все едно е в двора на затвора, и се прави на безстрашен, макар че единственото впечатление, което оставя, е на обзет от страх човек, който не иска да умре. Светлината не му осигурява защита, не и както зрителите знаят, че понякога го прави с актьорите във филмите. Светлината не е студийно осветление, тя идва само от безразличното слънце на Ел Ей, но някак успява да открои Глен, да го освети като човека, който няма да бъде пощаден. Стрелецът е свикнал да борави с малки оръжия прилежно, все едно е на стрелбище — без перчене, без крясъци и обиди, нито с помощта на кръстачка. Той не бърза, вижда се как обръща внимание на дишането си, когато забелязва Глен, как се прицелва, как го поваля с тихи тройни изстрели, нищо че изстрелва повече, отколкото е необходимо.

— А лабораторията? — попита Док, колкото да каже нещо. — Там гледат ли какво обработват?

— Малко вероятно е — отговори Фарли, — а и са ми свикнали вече, мислят ме за луд.

— А дали могат да пуснат допълнителни копия? И евентуално да увеличат някой и друг кадър? Интересно ми е какво се крие зад тези маски.

— Чистотата на образа отива по дяволите — повдигна рамене Фарли, — но ’що да не пробваме.

Някъде по обед на следващия ден телефонът „Принцеса“ започна да звъни.

— Мамка му, есе, истински си.

— Поне веднъж седмично. Явно имаш късмет. А кой се обажда?

— Гледай го, вече ме е забравил. Синвергуенза, както би казала баба ми.

— Беше въпрос уловка, Луз, как я караш, ми амор?

— Странна представа за флиртуване имаш.

— В почивка си днес, надявам се.

Близо до офиса, на разстояние, което спокойно можеш да извървиш пеша, имаше един бивш квартал с къщи, жертвани в името на разширение на летището, което май съществуваше само под формата на бюрократична фантазия. Празно, но не точно пусто място. На територията му се снимаха филми от подозрително естество. Извършваха се доставки на наркотици и оръжия. Чикано мотористи се срещаха тайно по пладне с млади англосаксонци на мениджърски позиции, носещи данъчно приспаднати тупета, чиито кичури все още миришеха на обедната кухня на баровете в центъра на града. Напушеняци се кефеха на прелитащите на сантиметри над главите им самолети, а особено недоволните обитатели на района от Палос Вердес до Пойнт Дюм се оглеждаха за потенциални места за извършване на самоубийство.

Луз дойде с червен SS396, за който казваше, че е взела за малко от брат си, макар че Док долови присъствието на гадже някъде в подтекста. Носеше срязани дънки, каубойски ботуши и миниатюрна тениска с цвета на колата.

Намериха празна къща и влязоха в нея. Луз беше донесла бутилка куерво. Вътре имаше матрак за двойно легло, осеян с дупки от цигари, секция във френски провинциален стил, на която се мъдреше телевизор с натрошен екран, няколко празни осемнайсетлитрови контейнера от фугопълнител, каквито хората използваха вместо мебели по време на пикник.

— Чета по вестниците, че Мики още липсва.

— Даже от ФБР престанаха да идват вече, Ригс пак отпраши за пустинята, а ние със Слоун си станахме съвсем близки.

— Колко, ъъъ, близки точно?

— Помниш ли онова легло на долния етаж, в което Мики никога не искаше да ме чука? То е наше сега.

— Хм…

— Какво виждат очите ми?

— Стига де, интересна картинка си е, вие двете…

— Мъжете и тяхната страст по лесбийките… Какво ще кажеш да поразпуснеш там долу — не, имам предвид там долу, — докато аз ти разказвам всичко с подробности.

Пътнически самолети прелитаха с рев над тях на всеки няколко минути. Цялата къща започваше да се тресе. Понякога, когато Луз за кратко разтваряше краката си, на Док му се струваше, че долавя звука от въртящи се по покрива гуми от колесници за кацане. Колкото по-силен беше ревът, толкова повече се възбуждаше тя.

— Какво ще стане, ако някой прелети съвсем ниско? Ще умрем, нали? — Тя сграбчи косата му с две ръце и дръпна лицето му от котето си. — Какво има, копеле, да не си оглушал?

Каквото и да се готвеше да каже, то щеше да се изгуби в оглушителния рев на поредния приближаващ самолет, а и на Луз вече й се искаше да започнат да се чукат, както и направиха, след което запалиха един джойнт и тя започна да разказва за Слоун.

— Тия английски мацки изобщо не знаят как да се държат, като дойдат в Калифас58. Виждат тука някакви мъже, червиви с пари и недвижими имоти, но без идея какво да правят с тях. Първото нещо, което чуваш, преминеш ли границата е: еста хенте но сабе нада59. Така че Слоун е пълна с презрение. Попадне ли на някакво количество пари за вземане, почва да си вярва, че то е предназначено единствено за нея. Докато за Ригс нещата стоят по-скоро така: не толкова, че той трябва да ги вземе, колкото, че не е добре да се озоват в ръцете на някой друг задник.

— Или по думите на ченгетата това се нарича „кражба“.

— По техните може би да. Но Слоун предпочита „преразпределяне“.