Вроден порок

— „Проблеми“ не е правилната дума. Затъна в най-дълбоките лайна на света. И всичко само заради една идея. Всички пари, които бе изкарал… ами, започна да търси начин как да ги върне.

Док повече издиша, отколкото изсвири през зъби.

— Късно ли е да се включа в списъка?

— Мислиш, че се ебавам, нормално, и ние така мислехме за Мики.

— Добре, ама защо ще…?

— Не питай мен. Няма да е първият разкаял се богаташ. Друсаше се с много ЛСД, понякога пейот, може това да го е докарало до някакво състояние. Не може да не си виждал подобни случаи.

— Един или два, обаче след това човекът или си взема няколко дни болнични, или къса с гаджето си, а не като Мики.

— По неговите собствени думи: „Иска ми се да можех да залича стореното от мен, но няма как, обзалагам се обаче, че мога да направя така, че парите да тръгнат в друга посока“.

— Лично той ли ти го каза?

— Чух го да го казва, той и мацката му Шаста имаха няколко съвсем интимни разговора, не че съм ги подслушвал, просто така се случи, че бях наблизо, има си плюсове да си невидим. Та тази Шаста мислеше, че Мики е полудял, щом иска да раздава парите си. По някаква причина това я плашело. Той започна да я дразни, била се страхувала да не загуби своя Чичко Паричко. Което си беше чиста лудост, защото тя беше влюбена в него, човече. Ако се е страхувала за някого, то е било за него. Не знам дали Мики е вярвал в това, но всеки, лежал дори само за една нощ в затвора, може да прави разлика между врътките, които прилагаш, когато искаш да чукаш някого, и онова другото. Онзи копнеж. Той беше изписан на лицето й.

Попушиха в мълчание.

— Шаста и аз живеехме заедно за кратко — на Док му се стори уместно да спомене — и изобщо не мога да ти кажа какви бяха чувствата й към мен. И колко дълбоки бяха.

— Леле — за миг очите на Борис се извиха в посока на кобура на глезена на Док, — надявам се не ти е суперкофти да чуеш това.

— Борис, аз само изглеждам като зло копеле, в душата си обаче съм сантиментален като всяко друго бившо гадже. Моля те, забрави за Смит-а и ми кажи — кой друг според теб е бил притеснен от голямото раздаване, което Мики е планирал? Бизнес партньорите? Съпругата?

— Слоун? Той не споделяше нищо с нея, „не и преди да е приключило и одобрено от адвокатите ми“, така се изразяваше. Казваше също и че ако тя разбере за нещо, преди да е дошло времето, Асоциацията на калифорнийските адвокати ще обяви ден на благодарността за всеки нов в бранша.

— Обаче и на него са му трябвали адвокати, никой не почва да раздава милиони ей така, без да си е осигурил някаква техническа помощ.

— Знам само, че изведнъж из офисите на Мики плъзна цяла армия от типове в костюми — единствените, които мога да позная, като ги видя, са мормоните и ФБР-то, ако изобщо има разлика между тях, и още се чудя какви бяха онези при Мики.

— Възможно ли е да са били хора на Слоун? В смисъл тя да е разбрала все пак? Или да е започнала да надушва нещо? А какво ще кажеш за нейното приятелче, Ригс?

— Да, Шаста си мислеше, че той и Слоун кроят нещо. Вече беше започнала да се изнервя, а след това направо изтрещя. Мики й беше наел едно местенце в Ханкок Парк, от време на време се отбивах там, като не бях на смяна — нищо романтично, да знаеш, — и си личеше колко по-сигурна се чувства, когато не е сама. Всеки ден имаше нещо ново — обикалящи къщата коли, обаждания по телефона с мълчание от другата страна, типове, които я следят при всяко нейно излизане до „Елдорадо“.

— А дали е успяла да запише някои от номерата на колите?

— Знаех си, че това ще попиташ. — Борис извади портфейла си, намери там сгъната цигарена хартийка и я подаде на Док. — Надявам се имаш начин да ги провериш, без ченгетата да разберат.

— Един пич, за когото работих, има компютър. Ти защо страниш от ПУЛА? Струва ми се, че и на тях ще им е интересно кои са тези хора.

— Ти какъв доктор си, по напушването ли? В университета на коя планета каза, че си учил?

— Ти май мислиш… че ПУЛА имат пръст в цялата работа?

— Няма „май“ тука, Мики получи достатъчно предупредителни сигнали. Един негов приятел ченге му гостуваше честичко.

— Нека позная — рус, швед, говори странно понякога, отговаря на името Бигфут?

— Същият. Мен ако питаш, навърташе се там заради Слоун.

— Но все пак е предупредил Мики да… какво? Да не ходи в „Планетата на мацките“? Да не се доверява на телохранителите си?

— Знам ли… Но Мики не го послуша, той си обичаше да кисне в Ченъл Вю, най-вече в онова студио за масажи. Последното място, което би ни хрумнало, че може да бъде нападнато. Седиш си спокойно, правят ти готина свирка, и изведнъж се озоваваш в шибания Виетнам, щурмоваци навсякъде, от джакузитата изпълзяват водолазни екипи, мацки крещят и тичат насам-натам…

— Леле. Разказваш все едно си бил там, а не в Пико Ривера.

— Добре де, отбих се там за малко, само за да взема онова лилаво нещо, което Доунет така обича, нали го знаеш — изливаш го във ваната и почва да прави балончета?

— Балончета за вана.