Вроден порок

— Индокитайски хероинов картел. Вертикално пласиране. Те си го финансират, отглеждат, обработват, внасят, държат, движат, имат си собствени мрежи от местни дилъри навсякъде из Щатите, вземат отделен процент от всяка операция. Гениално е.

— Искаш да кажеш, че онази малка сладурана е дилър на херца?

— Може и да не е, обаче работеше в едно студио за масажи, което е фасада за пране на пари.

Ако е така, замисли се Док, значи Мики Улфман и „Златният зъб“ може и да не се окажат чак толкова несвързани.

Мамка му, човече…

— Каквото и да правиш — казваше Джейсън май по-скоро на себе си, — пази се от Зъба. Ако видят дори съвсем малка вероятност да застанеш между тях и парите им, най-добре ще е да почнеш да се оглеждаш за друга работа. Някъде много надалече.

Док остави Джейсън Велвита обратно на „Сънсет“ пред „Сън-Факс Маркет“ и тръгна надолу по хълма, мислейки си: Да видим… първо е шхуна, която внася контрабандни стоки. После е сенчест холдинг. Сега е южноазиатски хероинов картел. Може би Мики е част от него. Леле, тоя Златен зъб, човече… на това му се вика да значиш много неща за много хора…

Подминаваха го коли със свалени прозорци, отвътре се чуваха тамбури, които следваха ритъма на музиката от радиото. Из кафенетата по ъглите свиреха джубоксове, от вътрешните дворове на малките жилищни блокове се обаждаха акустични китари и хармоники. Из целия този отрязък от нощния хълм звучеше музика. Док бавно започна да осъзнава, че това, което идва до слуха му отнякъде отпред, е мелодията на саксофон, съпроводен от огромна ударна секция. Нещо от Антониу Карлус Жобим, което, както се оказа, идваше от един бразилски бар на име „У Кангасейру“.

Някой свиреше соло на тенор-саксофон и на Док му щукна да надникне вътре, където значителна група хора танцуваха, пушеха, пиеха и се сваляха, но също така и почтително слушаха ансамбъла, част от който — Док го разпозна без особена изненада — беше и Кой Харлинджън. Разликата с мрачната сянка, която бе видял за последно в Топанга, беше шокираща. Горната част на тялото на Кой беше извита в грижлива дъга около инструмента, беше плувнал в пот, пръстите му бяха като отвързани, самият той беше някъде другаде. Свиреха Desafinado.

Когато сетът свърши, една хипи мацка от доста любопитен сорт отиде при пианото, косата й беше къса и ситно накъдрена, облеклото й се състоеше от малка черна рокля от 50-те и обувки на интересно високи токчета. Всъщност, помисли си Док, след като я видя отблизо, тази май изобщо не е хипи мацка. Тя се настани на пианото като играч на покер на обещаваща маса, изсвири няколко гами ла минор и без по-голямо въведение започна да пее салонната класика на Роджърс и Харт It Never Entered My Mind. Док не беше голям почитател на любовните песни, даже беше известен с това, че дискретно се оттегляше в най-близката тоалетна в момента, в който усетеше, че може да тръгне такава, но сега остана на място, объркан и разтопен. Може би заради гласа на тази млада жена, заради кротката увереност, с която боравеше с материала — каквато и да беше причината, на вторите осем такта Док знаеше, че няма как да не приеме текста на песента лично. Извади слънчевите очила от джоба си и си ги сложи. След продължителен пиано пасаж и повторение на припева някакъв импулс накара Док да се обърне и така видя Кой Харлинджън, надвесил се над рамото му като папагал в анимационен филм, също с очила и подрусващ глава.

— Текстът все едно е писан за мене, човече. В смисъл вземаш някакво решение, сигурен си, че така е най-добре за всички, после нещата се скапват и виждаш, че си предприел възможно най-грешния ход.

Елегантната певица вече бе минала на Alone Together на Дийц и Шуарц, а Док купи по един шот кашаса и чаша бира за себе си и Кой.

— Не искам от теб да издаваш тайни. Обаче май те мернах по телевизора на митинга за Никсън.

— И ме питаш дали наистина съм един от онези крещящи десни психопати?

— Нещо такова.

— Искаше ми се да изляза на чисто и реших да сторя нещо за страната си. Колкото и глупаво да звучи. Тези хора бяха единствените, които ми предоставяха възможност да го направя. Изглеждаше ми лесно решение. Но те всъщност искаха да контролират членовете си, постоянно ни караха да се чувстваме недостатъчно патриоти. Правилно ли постъпва, или греши родината ми с този Виетнам? Пълна лудница. Представи си, че майка ти се друсаше с хероин.

— Моята, ъъъ…

— Няма ли поне да й кажеш нещо?

— Момент, значи Щатите са като онази нечия майка, за която говориш… и тя е пристрастена към… какво точно?

— Към това да праща децата да мрат в джунглите без причина. Това е нещо много грешно и самоубийствено, което обаче е по-силно от нея.

— И викаш, Бдителните не се хващат на това.

— Така и не ми се удаде случай да повдигна въпроса. А и вече беше твърде късно. Видях какво стана. Видях какво бях сторил.

Док скочи за по още едно. После пак седнаха и се заслушаха в остатъка от репертоара на момичето-което-не-беше-хипи-мацка.

— Много добро соло изкара преди малко — каза Док.

Кой сви рамене.

— Като за взет назаем саксофон, се получи.

— Още ли си в Топанга?