Вроден порок

Но Док и Шаста вече бяха излетели през вратата и се друсаха по осеяната с дупки писта с препятствия, известна още като булевард „Роузкранс“, небето над главите им беше безоблачно, дневната светлина беше перфектна като в полицейските сериали по телевизията, а евкалиптовите дървета, които иначе биха хвърляли сенките си върху им, бяха наскоро отсечени. По радио „Кей Ейч Джей“ вървеше маратон на Томи Джеймс и „Дъ Шондълс“. И то без прекъсвания за реклами. Какъв по-добър знак от този?

Още преди да стигнат до летището обаче, нещо странно започна да се случва със светлината. Слънцето изчезна зад облаци, които с всяка минута ставаха все по-гъсти. Горе из хълмовете, където бяха нефтените помпи, западаха първите капки дъжд и когато поеха по „Ла Бреа“, Док и Шаста попаднаха в сърцето на продължителен порой. Това съвсем не беше нормално. Напред, някъде над Пасадена, се събираха черни облаци, не просто тъмносиви на цвят, ами среднощно черни, катраненочерни, черни като в непознати до този момент кръгове на Ада. Над Лосанджелиската долина започнаха да се сипят светкавици, поотделно и на групи, а след тях се чуваше дълбокият тътен на апокалиптични гръмотевици. Всички караха на включени светлини, нищо че беше средата на деня. По склоновете на Холивуд потече вода, която повлече към вътрешността кал, дървета, храсти и много от по-леките видове превозни средства. След часове отклонения заради свлачища, задръствания и катастрофи Док и Шаста най-накрая намериха мистично указания им дилърски адрес, който представляваше един пуст паркинг с гигантска дупка по средата, разположен между обществена пералня, магазин „Ориндж Джулиъс“ и автомивка, всичките затворени. В гъстата мъгла и поройния дъжд човек не можеше да види дори какво има от другата страна на дупката.

— Ей. Тук нали уж трябваше да има много трева?

Това, което Сортилидж бе направила опит да уточни във връзка с дъските Уиджа, както Док научи по-късно, докато изстискваше чорапите си на плажа и се оглеждаше за сешоар, бе, че около всички нас има постоянна концентрация на пакостливи отвъдни сили и те, макар и да обитават и двата свята, стоят винаги от другата страна на прага на възприятията ни и за тях няма нищо по-приятно от това да се гаврят с онези от нас, които не могат да се откъснат от дебелите и печални каталози на човешкото желание. „Ама, разбира се! — е обичайната им реакция. — Искаш трева ли? НӚ ти трева, шибан идиот такъв.“

Док и Шаста седяха в колата, паркирана на ръба на празния блатясал правоъгълник, загледани в свличащите му се от време на време ръбове, и след известно време нещата се завъртяха на деветдесет градуса и мястото заприлича, поне в очите на Док, на врата, на огромен, влажен вход на храм, водещ към друго място. Дъждът барабанеше по покрива на колата, а светкавиците и гръмотевиците накъсваха мислите за старата река, адаш на града, която някога бе минавала през него и която отдавна бе канализирана, пресушена и осакатена в израз на публично и анонимно признание на смъртния грях на алчността… Той си я представи как се пълни отново чак до бетонния си ръб и как прелива, как цялата вода, на която през всичките тези години й е било забранено да тече тук, неумолимо се завръща и се настанява в клисурите и низините, как всички басейни в задните дворове се изпълват и наводняват паркинги и улици, как целият този кармичен воден пейзаж се слива в едно, превръща се в огромно вътрешно море, чиято следваща стъпка е да стане разширение на Тихия океан.

Странно беше, че от всичко, което можеше да спомене в ограниченото пространство на изстреляната с кокосов орех картичка, Шаста бе избрала точно този дъждовен ден. Док също го бе запомнил, въпреки че беше от края на връзката им — тя вече бе отворила вратата, за да си тръгне, Док виждаше, че това ще се случи, но не правеше нищо, за да го спре. И все пак в онзи ден двамата се бяха отдали на трескав секс, като хлапета на автокино, замъглявайки прозорците и мокрейки калъфките на седалките. Забравили поне за няколко минути накъде ще тръгнат нещата след това.

Обратно на плажа дъждът продължи да вали и всеки ден някой фрагмент от недвижимото имущество по хълмовете се свличаше надолу. В яките на продавачи на застраховки се стичаха вадички гел „Брилкрийм“, а дори с двулитровите флакони със спрей за коса, купени от безмитните зони, за стюардесите бе невъзможно да поддържат прическите си във вид, поне бегло наподобяващ модната линия. Проядените от термити къщи на Гордита Бийч до една бяха придобили консистенцията на напоена гъба и извиканите по спешност водопроводчици провираха ръце в тях, за да стиснат гредите и напречниците, а мислите им ги дърпаха към зимните им домове в Палм Спрингс. Хората започнаха да изтрещяват дори без да вземат нищо. Някакъв ентусиаст, който твърдеше, че е Джордж Харисън от „Бийтълс“, се опита да отвлече зазимения на пресечката между магистралите „Харбър“ и „Сан Диего“ дирижабъл на „Гудиър“ и да отлети с него към Аспен, Колорадо, в дъжда.