Вроден порок

— Ама вие сте поредният хипи наркоман, нали? Господи. Бас държа, че сте тук, за да се наперкате… — Миг по-късно вече беше извадил висок цилиндър от кафяво стъкло, запечатан изкусно с капчици от яркочервена пластмаса. — Скивай! Току-що пристигна от Дармщат, лабораторно качество, то и аз може да си взема малко с теб…

И преди Док да е мигнал, трескавият доктор по дентална медицина накълца известно количество кристалчета пухкав бял кокаин във формат за шмъркане и нареди линиите върху един брой на „Гънс & Амо“, който му беше подръка.

Док сви рамене в знак на извинение.

— Просто гледам да не се друсам с работи, които не мога да си позволя.

— Ууух! — доктор Блатнойд се бе въоръжил със сламка и шмъркаше здраво. — Не се тревожи, както казва телевизионният техник, антената е за сметка на фирмата… Хмм, пропуснах тука малко… — Взе го с пръста си и ентусиазирано го втри във венците си.

Док шмръкна по половин линия с всяка ноздра, просто от уважение към домакина, но не можеше да се отърве от подозрението, че нещата не са толкова невинни, колкото изглеждат. И преди е бил в зъболекарски кабинети и там винаги е имало една особена миризма, а също така и атмосфера, които тук липсваха, точно като стайното ехо, чието отсъствие също му бе направило впечатление. Сякаш имаше нещо друго — нещо… не готино.

На вратата се почука тихо, но безцеремонно, и рецепционистката Сандра подаде глава. Беше свалила ципа на горната част на гащеризона си и Док успя да зърне две прекрасни, нескрити от сутиен цици с видимо щръкнали зърна.

— О, докторе — издиша тя почти напевно.

— Да, Сандра — отвърна доктор Блатнойд с влажен нос и сияеща физиономия.

Сандра кимна и се понесе плавно навън, усмихвайки се през рамо.

— И не забравяйте да вземете онази бутилка.

— След малко се връщам — Блатнойд увери Док и се втурна след нея с очи, яростно забити в точката, където допреди малко беше задникът й, и скоро неотекващите му стъпки се изгубиха някъде из незнайните дебри на сградата на „Златният зъб“.

Док отиде да хвърли един поглед на ръководството на бюрото. Озаглавен „Процедурен наръчник на Златния зъб“, той бе отворен на главата „Междуличностни ситуации“. „Част осма: Хипита. Като цяло към хипаря трябва да се подхожда прямо. Детската му натура обикновено реагира положително на наркотици, секс и/или рокендрол, макар че редът на прилагането им зависи от специфичните за конкретната ситуация условия.“

Откъм вратата дойде високо и силно дрънчене. Док вдигна очи и видя усмихната млада жена, руса, калифорнийка, доста прилична, облечена в минирокля на райета в множество различни „психеделични“ цветове и размахала енергично ръка, от което огромните й обици с формата на някакъв вид пагода се клатеха напред-назад и — всъщност — звънтяха.

— Имам час при доктор Руди за Поддръжка на усмивката.

Носталгична атака.

— Ей! Джапоника, нали? Джапоника Фенуей! Изобщо не очаквах да се срещнем тук.

Не беше от моментите, които се бе надявал или опасявал, че могат да се случат, макар че от време на време все някой му напомняше за древното индианско вярване, че ако спасиш нечий живот, ставаш завинаги отговорен за спасения, и той започваше да се чуди дали това може да се отнесе към отношенията му с Джапоника. Първият му платен случай като частен детектив, меко казано платен. Семейство Фенуей бяха тежки богаташи от Саут Бей, живееха на полуостров Палос Вердес в затворен анклав вътре във и без това затворения скъп комплекс Ролинг Хилс.

— И как очаквате да дойда при вас за среща — бе попитал Док, когато Крокър Фенуей, бащата на Джапоника, му се бе обадил в офиса.

— Ами ще трябва да се видим някъде извън стените, в равнината — бе отговорил Крокър, — например Ломита?

Беше случай с дъщеря беглец, в който всички факти бяха ясни и който определено не заслужаваше дневния хонорар, камо ли екстравагантния бонус, платен на Док след настояване от страна на Крокър, когато той получи дъщеря си — с едно липсващо от очилата й с телени рамки стъкло и повърнато в косата — на същото място, където с Док се бяха срещнали за първи път. Не беше ясно дали тогава тя изобщо бе обърнала внимание на Док, нито дали си спомняше кой е.

— И така! Джапоника! Какво правиш?

— О, основно бягам. От едно… място. Дето нашите не спират да ме пращат.

Оказа се, че става въпрос за „Хрискилодон“, същата фабрика за веселяци в Охай, която леля Рийт бе споменала и на която Слоун и Мики бяха дарили цяло крило. Док може и да беше спасил Джапоника от живот, помрачен от мъглив хипарски ужас, но по всичко личеше, че връщането й обратно в семейните обятия окончателно я бе вбесило. Върху неутралната повърхност на отсрещната стена Док зърна за миг образа на индианец в пълно индианско снаряжение, вероятно един от онези воини, отговорни за елиминирането на полка на Хенри Фонда във „Форт Апачи“ (1948), който се приближаваше към него със заплашителна и намръщена физиономия. Сега Док отговорен за луда бяла мацка. Какво планира Док по въпроса? Ако изобщо нещо.

— Извинете, ниски човече с къса коса? Добре ли сте?