Вроден порок

— Нямам избор.

Той изчака Док да каже нещо, което се оказа:

— Кофти.

— Не ми говори. По-низш съм и от групи, карат ме да им нося трева, да им отварям бирите, да следя в голямата купа за пунш във фоайето да има само бонбонки в аквасиньо. Ето че пак почнах да мрънкам.

— Да разбирам ли — пробва се Док, — че би предпочел да си някъде другаде?

— Където бях преди, това би било хубаво — изречено с леко трепване към края, доловимо, надяваше се Док, само за слуха на частните детективи, които редовно си имаха работа с човешките емоции.

Музикантите се връщаха един по един на сцената и миг по-късно Док вече гледаше как Кой потъва в изпълнението на сложен аранжимент по памет на Samba do Avião, сякаш това беше единственото нещо, което можеше да издигне между себе си и начина, по който бе съсипал живота си.

Док остана, докато барът не затвори, и изгледа как Кой се качва в зловещото уди, което ги бе преследвало през каньона онази вечер. После се запъти към „Аризона Палмс“, където си поръча „Нощния специалитет“, изчака слънцето да изгрее, а след това да мине и сутрешният час пик, зачетен във вестника и седнал до един прозорец с изглед към светещия надолу по хълма смог и трафика, сведен до потоци от рефлективни ленти, призрачно присветващи по протежение на по-близките булеварди малко преди да изчезнат в сияйната кафеникава далечина. А мислите му се връщаха непрекъснато не толкова към Кой, колкото към Хоуп, която вярваше без никакви доказателства, че съпругът й не е умрял, и към Аметист, която заслужаваше да има нещо повече от избеляващи полароиди, когато я хванат детските мъки.

Единайсет

Когато Док се върна в офиса, на прага го чакаше картичка от някакъв остров в Тихия океан с непознато и пълно с гласни букви име. Печатът беше на френски и бе сложен от местен пощенски началник заедно с уточнението courrier par lancecoco, което, доколкото разбра от „Малкият Ларус“, би трябвало да значи някакъв вид система за изпращане на писма чрез катапулт от кокосови черупки вероятно като средство за преодоляване на някой недостъпен риф. Нямаше подпис под написаното на картичката, но той знаеше, че е от Шаста.

„Иска ми се да можеше да видиш вълните тук. Мястото е от онези, за които някакъв глас отнякъде ти нашепва, че трябва да посетиш. Помниш ли онзи ден с дъската Уиджа? Тези дни ми липсват, липсваш ми и ти. Толкова много неща ми се иска да бяха различни… Нищо не трябваше да се случи така, Док, съжалявам.“

Може и да беше тя, а може и да не беше. И това с дъската Уиджа? Док се запрепъва из бунището, което представляваше паметта му. О… о, да, имаше нещо такова… беше в един от онези дълги периоди без трева, когато никой нямаше никаква дрога, всички бяха отчаяни и страдаха от сривове в преценката. Хората отваряха капсулите на хапчетата за настинка и усърдно сортираха по цвят хилядите миниатюрни зрънца вътре, уверени, че всеки цвят означава различен алкалоид на беладоната, който, ако бъде приет в достатъчно големи дози, ще ги опияни. Шмъркаха индийско орехче, пиеха коктейли от визин и евтино вино, тъпчеха се с пакетчета със семена от грамофонче въпреки слуховете, че производителите ги заливат с някакъв химикал, който предизвиква повръщане.

Един ден Док и Шаста бяха отишли на гости у Сортилидж и тя им спомена, че има дъска Уиджа. На Док веднага му присветна.

— Ей! А дали може да ни каже откъде да си набавим трева?

Сортилидж вдигна вежди, сви рамене и махна към дъската с жест, който казваше „заповядай“. Последваха обичайните подозрения, като например как може да е сигурен човек, че онзи отсреща не движи нарочно дъсчицата и не имитира послание от отвъдното, и други подобни.

— Фасулска работа — каза Сортилидж. — Просто пробвай сам.

Воден от упътванията й, Док задиша дълбоко и внимателно потъна в рецептивно състояние, а връхчетата на пръстите му кацнаха възможно най-нежно върху дъсчицата за автоматично писане.

— Сега кажи какво искаш и да видим какво ще стане.

— Жестоко — каза Док. — Ей… откъде мога да си намеря трева, човече? Иии да е добра, а?

Дъсчицата скочи като див заек, започна да реди буквите — по-бързо, отколкото Шаста успяваше да запише — на адрес някъде по „Сънсет“, на изток от „Вермонт“, а накрая даже добави и телефонен номер, който Док на мига набра.

— Как е, напушеняци — загука женски глас, — имаме това, което ви трябва, и не забравяйте: колкото по-бързо дойдете, толкова повече ще е останало.

— Да, а с кого разговарям? Ало? Ей! — Док огледа слушалката в почуда. — Тази просто затвори.

— Може да е било запис — каза Сортилидж. — Чу ли я какво ти крещеше? „Пази се! Аз съм полицейски капан!“

— Искаш ли да дойдеш с нас и да ни пазиш от неприятности?

Не изглеждаше много навита.

— Тук е моментът да уточня, че случилото се може и да не значи нищо. Защото проблемът при дъските Уиджа…