Вроден порок

— Значи, ъъъ, ти… всъщност никога не си… се учил…

— Човече, знаеш ли колко неща те карат да помниш на тея курсове?

Сандра, видимо пораздърпана, нахлу след Денис и започна да му крещи:

— Казах ти, че не може да се качваш тука — след което видя Джапоника и наби спирачки. — О. Мацката с усмивката за поддържане. Прекрасно — рече, докато мяташе малки яростни погледи по доктор Блатнойд като остриетата със звездовидна форма в кунгфу филмите.

— Госпожица Фенуей — тръгна да обяснява докторът — може и да изглежда леко психотична днес…

— Жестоко! — извика Денис.

— Моля? — премигна Блатнойд.

— Да не си луд, човече? Жестоко е, какво говориш, пич?

— Денис… — промърмори Док.

— Не е „жестоко“ да си луд. Джапоника е била институционализирана за това.

— Аха — грейна Джапоника.

— В смисъл в самото място ли? Психеделично! Човече, вкарваха ли ти волтове в главата?

— Волтове и волтове — засвятка Джапоника.

— Леле. Лошо за ла кабеза, човече.

— Хайде, Денис — каза Док, — време е да помислим как да си хванем автобуса за плажа.

— Аз отивам там, мога да ви хвърля — предложи Джапоника.

Док направи бърза диагностика на очните й ябълки и не видя нищо прекалено притеснително — в момента беше точно толкова в час, колкото всеки друг тук, и понеже нямаше какво толкова смислено да каже, се спря на:

— Светлините и спирачките наред ли са, Джапоника? Регистрационна табелка, всичко?

— Всичко точно. Волфганг тъкмо мина периодичния си преглед.

— А той е…

— Колата ми.

Да, още една предупредителна светлинка, но в момента Док се тревожеше повече за вероятно огромния брой пазители на реда, разположени от тук до плажа.

— Извинете — зачуди се Сандра, която бе забила очи в Денис, — ама това на шапката ви парче пица ли е?

— О, леле, мерси, пич, къде ли не го търсих…

— Нещо против да дойда с вас? — попита доктор Блатнойд. — В случай че стане някой инцидент по пътя.

Волфганг се оказа десетгодишен мерцедес седан с таван с подвижен панел, който пътниците можеха да плъзгат назад и точно като кучетата в пикапите да подават глава във вятъра навън, ако искат. Док седна отпред, скрил очи под широкополата си федора, за да игнорира някакво дълбоко лошо предчувствие. Доктор Блатнойд се настани отзад с Денис, след което прекара известно време, опитвайки се да набута пълна с неизвестно какво пазарска торба от найлон 66 под предната седалка.

— Ей — извика Денис, — каква е тая торба, дето я буташ под седалката на Док?

— Не обръщайте никакво внимание на торбата — посъветва ги доктор Блатнойд. — Иначе всички ще параноясаме.

Както и стана — всички, без Джапоника, която маневрираше така елегантно по „Сънсет“ в този късен час пик.

Денис бе промушил глава през покрива.

— Карай по-бавно — провикна се след малко, — искам да се насладя на това.

Точно пресичаха „Вайн“ малко преди да минат покрай „Уолик’с Мюзик Сити“, където всяка една от дългата редица кабинки за прослушване гледаше със светналия си прозорец към улицата. А от всеки прозорец, един след друг, докато Джапоника ги подминаваше бавно, се появяваше ту самотен хипи маниак, ту малка групичка от хипи маниаци, до един със слушалки на главата, потънали в различни рокендрол албуми, танцуващи в различни ритми. Също като Денис, и Док бе свикнал с концертите на открито, където хиляди хора се събираха, за да слушат безплатна музика, и където масата се сливаше в един общ Аз, защото всеки човек преживяваше едно и също нещо. Но тук хората слушаха отделно, в уединение, изолация и споделена тишина, а някои от тях — после, на касата — даже даваха пари за това, че са слушали рокендрол. За Док това беше някакъв много странен вид задължение или пък разплащане. Напоследък все по-често мислите му го отнасяха към онзи гигантски колективен блян, в който хората се надъхваха взаимно да не спират с триповете си. И само от време на време и без да искаш, можеш да зърнеш другата страна.

Денис махаше, крещеше, правеше знака на мира, но никой в кабинките не го забелязваше. Накрая се свлече обратно в мерцедеса.

— Страхотно. Може пък всички да са надрусани. Ей! Сигурно затова наричат онея работи слушалки63! — Той приближи лице до доктор Блатнойд повече отколкото бе комфортно за зъболекаря. — Помисли за това, човече! В смисъл, слушалки, схващаш ли?

Джапоника караше толкова умело, че чак когато оставиха зад гърба си ярките бели светлини на Холивуд и тръгнаха покрай плажа Дохъни, Док забеляза, че (а) вече се е стъмнило и (б) фаровете не са включени.

— Ъъъ, Джапоника, ами светлините?

Тя си тананикаше нещо тихичко, мелодия, която Док с нарастваща тревога разпозна — темата от „Тъмни сенки“. Четири такта по-късно той направи нов опит.

— В смисъл, ще е жестоко, Джапоника, ако пуснем някакви светлинки да работят, щото нали ченгетата от Бевърли Хилс обикновено дебнат точно из тези улички по хълмовете. И само чакат някое дребно нарушение, например каране без фарове, за да спрат народа.