Вроден порок

— Вие двамата познавате ли се?

— Зависи — тръгна да казва Док, но Мануел продължи:

— Щях да ти искам по-скъпо, но хора като Тито, ами те субсидират пичове като теб.

При все това сумата на фактурата беше от бевърлихилско естество и на Док му отиде половината ден в уговаряне на план за изплащането й.

— Хайде — каза Тито, — ще те черпя един обяд. Имам нужда от съвет.

Отидоха до „Пико“, оттам тръгнаха към „Ранчо Парк“. Улицата беше раят на кльопачката. Една вечер около залез-слънце — ежедневния феномен, не булеварда64, когато Док все още беше нов в града и беше в Санта Моника, близо до западния край на „Пико“, светлината над целия централен Ел Ей точно се стопяваше до лилаво с тъмнозлатисти нюанси и на него му се стори, че от мястото и часа на деня, в които се намира, ще може да види къде свършва „Пико“ — километри и километри навътре в сърцето на великия Мегалополис; тогава още не знаеше, че ако поиска, би могъл и да стигне до края на „Пико“, ядейки — вечер след вечер в продължение на много нощи, — и да не повтори нито веднъж което и да било от етническите кулинарни предложения там. Това невинаги беше добра новина за нерешителния тревоман, който може и да знае, че е гладен, но не и как да се справи с проблема с помощта на определена храна. Неизброими бяха вечерите, в които Док се оказваше без бензин, озверелите му от глад спътници — без търпение, а решението къде да хапнат все така се губеше в далечината.

Днес се спряха на един гръцки ресторант на име „Текѐ“, което според Тито на гръцки значело салон от едно време за пушене на хашиш.

— Надявам се не е проблем, че го казвам — започна Тито, — ама се говори, че работиш върху случая с Мики Улфман.

— Аз не бих се изразил така. Никой не ми плаща. Понякога си мисля, че го правя от чувство за вина. Гаджето на Улфман ми е бивша, тя каза, че има нужда от помощ, и се опитвам да помогна.

Тито, който бе помолил да седне с лице към входа, сниши глас и Док едва чуваше какво казва.

— Разчитам на това, че не си корумпиран, Док. Не си корумпиран, нали?

— Засега не, но един хубав плик с пари няма да ми се отрази зле.

— Тия пичове — по лицето на Тито проблесна нещастно изражение — не ти дават пликове, по-скоро, ако правиш каквото искат от теб, може и да ти се размине по-леко.

— Викаш, мафиоти някакви са…

— Де да бяха. Не ме разбирай погрешно, знам пичове от Фамилията, които плашат здраво хората, то и мен ме е шубе от тях, но с тоя проблем изобщо не бих отишъл при тях, те само ще видят кой е намесен и ще ми кажат, „Пасадена, човече“.

— Да не говорим, че им дължиш и пари.

— Това е минало, оправих се.

— Моля? Никаква херинга, никакви салони за паан? Край с Малкия Ти-Рекс? Край със Салваторе „Порязването“ Гацони? Край с Ейдриън Праша?

— Край, даже Ейдриън ме остави на мира вече, всичко съм изплатил, лихви-михви, всичко.

— Това е добра новина, защото беше въпрос на време оня звяр да хване бейзболната бухалка и да се поупражнява върху главата ти. Заради такива като него на лихварите им е излязло лошо име.

— Те вече са в тъжното ми минало, почнах и дванайсетте стъпки, Док. Ходя на събиранията, редовен съм.

— Инес сигурно е много щастлива. Откога не си залагал?

— Идния уикенд стават шест месеца. Ще го отбележим стилно, ще отидем с лимузината до Вегас, ще останем в „Сизърс“…

— Извини ме, Тито, да не би да бъркам Лас Вегас с някое друго място, където хората нонстоп играят шибан хазарт? Как очакваш да…

— Устоя на изкушението ли? Ами какво да ти кажа, как ще разбера иначе? Човек трябва да скочи в дълбокото, за да види какво ще се случи.

— Майчице. И Инес няма проблем с това?

— Тя предложи.

Майк, собственикът и готвачът, се появи с огромна чиния, отрупана със сарми, маслини „Каламата“, малки спанакопити, за омитането на които щеше да им трябва цяла седмица.

— Сигурен ли си, че искаш да ядеш тук? — поздрави той Тито.

— Това е Док, спаси ми живота веднъж.

— И така ли му се отблагодаряваш? — Майк укорително поклати глава. — Помислете си много добре, приятели — измърмори, докато се връщаше в кухнята.

— Спасил съм ти живота?

Тито сви рамене.

— Оня път на „Мълхоланд“.

— Ти спаси моя, човече. Ти знаеше къде е — ставаше дума за една отмъкната хиспано суиза джей 12 от 1934 г., чието връщане Док се бе опитал да договори с някакъв литовец с проблемна щитовидна жлеза, който бе дошъл на срещата въоръжен с модифициран АК-47 с толкова огромен банан, че непрестанно се спъваше в него и това — от днешна гледна точка — най-вероятно бе спасило живота на всички тях.

— Аз го правех заради себе си, пич, ти просто беше там, когато я върнахме и всички ония пари почнаха да летят.

— Както и да е, Док… сега обаче има нещо, което мога да споделя само с теб — бързо оглеждане. — Док, аз бях един от последните хора, с които Мики Улфман говори, преди да се изпари от картинката.

— Мамка му — отвърна Док окуражително.

— И не, това ченгетата изобщо не го знаят. Иначе онези пичове щяха да разберат на мига и да ме поднесат като ордьовър на акулите.

— Ни чул, ни видял, Тито.