Вроден порок

— Ще въведем цялата тази информация, господин Спортело, в една главна база данни тук и в Сакраменто и ако не ви търсят за нищо и няма някакви заповеди, няма да ви безпокоим повече.

Упътван от доктор Блатнойд, Док отби от „Сънсет“ и наби спирачки на милиметър от пазена от частна охрана порта.

— Добър вечер, Хайнрих — избумтя Руди Блатнойд.

— Радвам се да ви видя, доктор Б. — отвърна пазачът и ги подкани с жест да влязат.

Закриволичиха през Бел Еър нагоре по хълмовете и из каньоните, докато не стигнаха до имение зад още една порта — ниска и почти невидима сграда, скрита от ландшафтното градинарство, която сякаш бе изградена от самата нощ и щеше да изчезне по изгрев-слънце. Зад портата проблясваше резка в мрака. След доста чудене Док осъзна, че това е ров със спуснат над него подвижен мост.

— Няма да се бавя — каза доктор Блатнойд, измъкна се от колата, грабна торбата под предната седалка и се впусна в загадъчен разговор през интеркома с глас, който Док прецени като женски, преди портата да се отвори, а мостът да се спусне с грохот и скърцане. След това нощта отново стана тиха, не се чуваше дори трафикът по магистралата в далечината, нито пък меките стъпки на койотите или пълзенето на змиите…

— Прекалено тихо е — обади се Денис, — ще полудея, човече.

— Викам да изчакаме тук, от тази страна на моста — каза Док. — Какво ще кажеш?

Денис сви огромен джойнт и го запали, вътрешността на мерцедеса бързо се изпълни с дим. Не след дълго от интеркома се разнесоха крясъци.

— Ей, пич — каза Денис, — не е нужно да крещиш, човече.

— Доктор Блатнойд иска да ви уведомим — обяви жената от другата страна, — че той ще остане тук като наш гост и следователно може да не го чакате.

— Хубаво, а ти пък говориш като робот, човече.

Отне им известно време, за да се върнат обратно на „Сънсет“.

— Аз май ще се натреса на едни приятели в Пасифик Палисейдс — информира ги Джапоника.

— Нещо против да ни оставиш на спирката на „Грейхаунд“ в Санта Моника? Ще си хванем нощния локален.

— Между другото, ти не си ли човекът, който ме намери и върна при баща ми преди време?

— Просто си вършех работата — Док моментално мина в защита.

— Той наистина ли искаше да се върна?

— Оттогава съм имал няколко подобни случая — започна внимателно Док, в случай че й се наложеше да кара още дълго тази вечер, — и той ми се стори стандартният разтревожен родител.

— Пълен задник е — увери го Джапоника.

— Ето, това е служебният ми телефон. Нямам редовно работно време и невинаги можеш да ме намериш в офиса.

Тя сви рамене и даже успя да се усмихне.

— Ако е писано.

Странни бяха тези няколко дни, в които дартът беше на поправка в Бевърли Хилс, нищо че Док си го представяше как му е кеф в компанията на ягуари и поршета и какви ли още не други коли. Когато най-накрая отиде да си го вземе от „Възкресение на тялото“ — център за ремонт на катастрофирали автомобили на юг от „Олимпик“, — Док завари приятеля си Тито Ставру в разгорещен спор със собственика Мануел. Тито имаше бизнес с лимузини, макар че флотилията му се състоеше само от една бройка, която, за съжаление, не беше една от онези лимузини, способни да се Плъзнат леко от Бордюра, а още по-малко да се Влеят в Трафика Без Усилия — не, тази скачаше от бордюра и влизаше ударно в движението, и в интерес на истината стоеше в гаража в продължение на най-малко половината от всеки премиен период (както тъкмо бе открил за свое, а можете да си представите и за Титово учудване, последният й засега застраховател) или пък беше на ремонт при всевъзможни въоръжени с шкурка и четка бригади в района на Голям Ел Ей. В рамките на една календарна година я бяха пребоядисвали шест пъти.

— Сигурен ли си, че искаш да кажеш лимо, а не лимон? — гавреше се за отмора Мануел всеки път, когато Тито докарваше свежо очуканата кола.

Сега бяха в основната барака, сглобена от бивша хижа тип „Куонсет“, която първо е била срязана по дължина, а след това двете й части са били разместени така, че да се срещнат в една точка високо горе и да създадат впечатлението за нещо като църковен свод.

— Ще ти излезе по-евтино, ако просто ми платиш предварително съвсем малка сума и когато искаш да й се удари една боя, я докарваш през деня, през нощта, няма значение, минаваме я с който пожелаеш цвят от наличните, включително металическите, влиза и след два часа излиза.

— Притеснява ме — каза Тито — точно това „влиза и излиза“, разбираш ме, нали, имам предвид рисковите елементи от общността на работещите с авточасти, с които пък работиш ти.

— Тук си във „Възкресението“, есе! Работим с чудеса! Представи си, че Исус превърне виното във вода точно пред очите ти? Ще му кажеш ли: Ама какво е това нещо, аз искам „Дом Периньон“, а? Ами ако аз бях толкова придирчив към всеки, който идваше тук за боядисване? Представяш ли си? Искам му документите на колата и какво? Ами, ще се ядоса яко, ще иде някъде другаде, мен ще ме вкарат в някакъв лайнян списък, в който изобщо не искам да фигурирам. — Мануел чак сега забеляза Док. — Ти с бентлито ли си?

— Додж дарт, 64-та.

Мануел погледна първо Док, после Тито.