Вроден порок

— Значи, какво стана. Мики трябваше да иде до едно място, докъдето нямаше доверие на шофьорите си да го закарат. Повечето от тях са бивши затворници и дължат услуги на странични хора и той невинаги знае за това. Така че от време на време ми се обажда на един номер, дето го няма в указателя, и аз го вземам от определено място, като решаваме кое да е то в последния момент.

— С лимузината ли? Изобщо не сте биели на очи.

— Нее, ползвахме или фалкони, или нови, винаги мога да намеря някой, без да предупреждавам отрано, понякога съм вземал и бръмбар, стига да не е прекалено шарен.

— Така, в деня, в който Мики изчезна… той ти се обади? И ти го закара някъде?

— Искаше да го взема. Обади ми се посред нощ, май беше от външен телефон, говореше много тихо, беше уплашен, сякаш някой е по петите му. Продиктува ми някакъв адрес извън града, отидох там и зачаках, но той така и не се появи. След няколко часа чакане почнах да привличам внимание и се разкарах.

— Къде беше това?

— Охай, близо до нещо, наречено „Хрискилодон“.

— Напоследък често чувам за това място — каза Док, — някаква лудница за по-заможните. Стара индийска дума, която значи „спокойствие“.

— Ха! — заклати глава Тито. — Това пък кой ти го каза?

— Пише го в брошурата им.

— Не е индийска, гръцка е, повярвай ми, вкъщи постоянно говореха на гръцки, като бях малък.

— И какво значи на гръцки?

— Ами, посъбрали са три думи, ама е нещо като златен… абе, като тоя зъб тука… — той чукна единия от кучешките си.

— Мамка му. Като на животно? Така ли?

— Да, нещо такова. Златен зъб65.

Дванайсет

Док проведе няколко телефонни разговора и избра пътя през Бърбанк и Санта Паула, който го отведе до отклонението за Охай точно преди обед. Табелките, упътващи към института „Хрискилодон“, бяха предостатъчно. Веселият дом за богаташи се намираше достатъчно близо до Кротона Хил, за да се възползва от другите, по-популярни духовни учреждения, като например Вътрешната школа и АМОРК66. Основната постройка — червени керемиди и гипсова мазилка в неомисионерски стил, бе заобиколена от стотици акри градини, поля и яворови гори. Док бе посрещнат на предната порта от дългокоси служители в диплещи се роби, скрили смитове в кобури за рамо.

— Лари Спортело, имам уговорена среща.

— Ако нямаш нищо против, братко.

— Няма проблем, опипвай смело, не нося нищо, дори за пушене.

Процедурата изискваше да спреш на паркинг до портата и там да изчакаш микробус на института да те вземе и закара до главната сграда. Над портата имаше надпис, който гласеше: НОРМАЛНОТО Е ГОТИНО.

Днес Док се бе пипнал в едуардовско сако и панталони клош в не съвсем еднакви и не чак толкова модерни вече нюанси на кафявото, мустакът му беше тънко оформен, като на герой от стар филм, а косата — превърната с помощта на „Брилкрийм“ във висок помпадур с дълги бакенбарди, всичко това с идеята да си докара вид на мазен и леко тревожен сводник, на когото това място изобщо не му е по джоба. От погледите, които му хвърляха, изглеждаше, че ансамбълът върши работа.

— Тъкмо се канехме да обядваме — помощник-директорът доктор Триплай се пробва със сбръчкано от фалшиво съчувствие чело. — Защо не се присъедините към нас? След това ще ви разведем наоколо.

Доктор Триплай беше хитър екземпляр, характеризиращ се с особеността, наблюдавана и при някои продавачи на алуминиеви обшивки и врати-мрежа, на човек, който някога е преживял нещо — брак или съдебен процес — толкова травмиращо, че завинаги го е изцедило от всякакво търпение, и сега му се налага да умолява потенциалните си клиенти да не обръщат внимание на този неопределен дефект на личността му.

Масите по време на обяда в Административното фоайе бяха обслужвани от клиенти, които, изглежда, работеха, за да не плащат пълната такса за престой.

— Благодаря ти, Кимбърли. Виждам, че днес ръцете ти са камък, изобщо не треперят.

— Толкова съм щастлива, че забелязахте, доктор Триплай. Още супа?

Док, с цяла вилица с руло от някакъв непознат зеленчук, запътила се към устата му, си помисли, че ако тези хора тук са с жълти книжки, какви ли са онези в кухнята в дъното, които бяха съвсем скрити от външния поглед. Например готвачите?

— Пробвайте от шенин блана, господин Спортело, от нашите лозя е.

Док бе научил от баща си Лео, а след това и от оглеждането на рафтовете в супермаркетите, че блан означава „бяло“ и че калифорнийските бели вина са… ами, най-малкото по-бели от гадната жълтеникава краска, която в момента виждаше пред себе си. Погледна етикета с присвити очи и забеляза, че списъкът със съставките е дълъг няколко реда и е придружен от следната бележка в скоби: „Продължава от другата страна на бутилката“, но му направи впечатление, че при всеки негов уж случаен опит да види етикета отзад хората го стрелват с особени погледи, а някои от тях даже се пресягат, за да врътнат бутилката така, че да не може да го прочете.

— Значи вие… сте били тук и преди? — попита един от психиатрите. — Знаех си, че лицето ви ми е познато.

— За първи път идвам тук, при нормални обстоятелства не мърдам толкова на юг от Саут Сити.