Вроден порок

Док си спомни какво бе казал Джейсън Велвита за вертикалната интеграция и осъзна, че ако Златният зъб може да зариби клиентите си, защо да не може да направи и обратното — да им продаде програмата, която да им помогне да победят зависимостта си. Направи така, че все да се връщат, след като си тръгнат, и не само ще имаш двойни приходи, но и няма да му мислиш откъде да намериш нови клиенти. Докато американският живот беше място, от което да търсиш бягство, този картел можеше да разчита на бездънен кладенец от нови клиенти.

— Само ме разведоха наоколо — каза Док.

— Мислиш да се запишеш ли?

— Не аз. Не мога да си го позволя.

Към този момент и двамата бяха застанали достатъчно лице в лице, за да може Кой, стига да искаше, да приеме казаното за покана да си поговорят за това каква точно сделка е сключил. Но той просто продължи да върви в мълчание.

— Не е точно истинско брачно консултиране — започна внимателно Док, — но да кажем, че направя бърза проверка и случайно открия подход към проблема, за който не си се сетил…

— Нищо лично — това дали не беше леко трепване от гняв? — но има доста работи, за които ти не си се сетил да помислиш. Ако искаш да правиш проверки, действай, но да знаеш, че има вероятност после да съжаляваш.

Бяха стигнали почти до портата и сенките наоколо вече започваха да се удължават. Точно сега там, на плажа, излизаше морският бриз.

— Разбирам, че ти се иска да ме накараш да оставя нещата — каза Док, — и сигурно идеята да се пробвам да ти звъня после не е добра. Но виж сега. Каквото и да те е оплело в мрежите си там вътре, знай, че аз продължавам да съм тук, вън от него. И имам възможност за ходове, които може би за теб са трудни…

— Аз съм дотук — отвърна Кой. Намираха се в кайсиева градинка точно до портата. — Би ли ми върнал робата?

Може би Док за секунда бе отместил поглед от Кой. Но явно, докато се бе изхлузвал от робата или пък докато я бе сгъвал, тя се беше озовала извън ръцете му, беше се завихрила като пелерината на магьосник и когато Док погледна отново към нея, Кой вече го нямаше.

Док пое по магистрала 101 и стигна до склона към Таузънд Оукс точно когато трябваше да набие рязко спирачки заради един оцветен в пейсли краски бус фолксваген, пълен с кикотещи се напушеняци, който се бе материализирал пред него. Лентата за изпреварване вече бъкаше от полуремаркета, които се опитваха да завият покрай фолксвагена, така че нямаше смисъл да се опитва да отиде там. Преди това щеше да изнерви Док, но с годините и натрупаната мъдрост беше осъзнал, че тези превозни средства никога нямат каквато и да било шибана компресия в резултат на инженерни решения, взети преди много време във Волфсбург. Смени скоростта, пресегна се към копчето за звука на радиото, по което вървеше Something Happened to Me Yesterday на Ролинг Стоунс, и си каза, че когато стигне, тогава. И това щеше да е супер, само дето сега се оказа със свободно време, през което да мисли за вратовръзката на Мики и да се чуди с тревога как точно приматът, който я носеше, се бе добрал до нея, и неизбежно да си припомня ръчно рисуваното изображение на Шаста Фей, легнала по гръб, разтворила крака, подмокрена и ако не грешеше, макар че бе мернал всичко само за миг, напът да свърши.

Мики ще да е носил точно тази вратовръзка, когато са го прибрали. Онази сутрин е взел нея от дрешника си съвсем случайно или може би воден от нещо по-дълбоко. След това, когато са го обличали в униформата на пациентите на „Хрискилодон“, са конфискували вратовръзката и това е бил моментът, в който приматът я е зърнал и е решил да си я присвои. Или пък Мики я е разменил по-късно срещу услуга в този затвор за ума, срещу телефонно обаждане, цигара или пък нечии чужди хапчета? Преподаватели в колежа бяха обръщали внимание на Док на полезната идея, че думата не е нещото, а картата не е територията. Той предполагаше, че тя може да се разшири и да включи и „порно вратовръзката не е момичето“. Но в момента не мислеше достатъчно рационално, за да се чувства различно от ограбен не толкова от Мики, колкото — нищо, че миналото си беше минало — от Шаста. Да оставим настрана фантазиите, които рисунката й най-вероятно бе предизвикала у примата — колко ли малко е значела тя за Мики, за да позволи той това да се случи?

Док се върна на плажа привечер, изкачи гърба на дюните и пред очите му се разкри мъгливата гледка на залив и носове, на залез в цветовете, които стоманата придобива, когато се нажежи до блясък, на светлините от пътническите самолети, някои премигващи, други — не, тихо издигащи се от летището с къси, премерени завои, преди да тръгнат да прекосяват небето, където да се окажат в близост до някоя подранила звезда, след което да продължат по пътя си… Той реши да се отбие в офиса и тъкмо влизаше, когато телефонът започна да звъни, съвсем ниско, сякаш на себе си.

— Къде се губиш? — попита Фриц.

— Из места, които не бих ти препоръчал.

— Какво става, звучиш ужасно.