Вроден порок

— Картинката придобива все по-мрачни краски, Фриц. Мисля, че открих къде са отвели Мики. Има вероятност вече да не е там, да не е жив дори, но и в двата случая яко са му разказали играта.

— Най-добре да не знам твърде много, но какво ще кажеш за полицията, сигурен ли си, че оттам не могат да помогнат?

Док намери обикновена цигара и я запали.

— Не съм предполагал, че ще те чуя да казваш такова нещо.

— Беше, без да искам.

— Иска ми се… — мамка му, колко уморен се чувстваше — поне веднъж да мога да им се доверя. То е същата работа като с гравитацията, действат винаги само в една посока.

— Винаги съм се възхищавал на принципите ти, Док, особено пък сега, щото проверих регистрационните номера, които ми даде, и се оказа, че някои от тях са членове на „полицейските резерви“ на Ел Ей. Явно повечето от тях са се присъединили по време на размириците в Уотс, за да могат да си играят по съвсем законен начин на „Бягай, негърче, бягай“. Оттогава са нещо като малка частна милиция, която ПУЛА използва всеки път, когато не му се иска да изглежда зле във вестниците. Ако имаш молив, може да си ги запишеш, само не ми казвай какво ще става после.

— Задължен съм ти, Фриц.

— За нищо, аз просто си търся извинение, за да се понеса на вълната на бъдещето, наехме един нов пич, Спарки се казва, от тия е, дето трябва да се обадят на мама, ако ще закъснеят за вечеря, обаче знаеш ли какво, ние сме неговите стажанти! Яко се кефи на трипа с АРПАнет, кълна се, това е нещо като ЛСД-то, цял нов странен свят със свои време, пространство и всичките му там лайна.

— И кога ще го забранят, Фриц?

— Моля? Защо да го правят?

— Помниш ли как забраниха картона в момента, в който разбраха, че е канал към нещо, което не искат да виждаме? Защо с информацията да е различно?

— Ами тогава да кажа на Спарки да побърза. Днес ми вика, май знам как да проникна в компютъра с Калифорнийската информационна и идентификационна система в Сакраменто, без оттам да се усетят. Така че съвсем скоро с каквото разполага Държавното бюро, ще го имаме и ние, може даже да ни наричаш КИИ Юг.

В същия момент чуха как напрежението по линията спада. Някой ги подслушваше.

— Ами, страшно добър ретривър е, да ти кажа — продължи Фриц, без да трепне, — ако е там, Спарки ще го намери, обожава ги тези работи.

— Подсети ме да му взема от онези „Лив-а-Снапс“ — каза Док.

Когато се прибра у дома, Док завари Денис, седнал на задната алея, стиснал с устните си незапален джойнт и видимо стреснат.

— Денис?

— Шибаните „Бордс“, човече.

— Какво е станало?

— Изпотрошили са всичко вкъщи.

Док почти каза:

— Откъде знаеш? — но видя колко е разстроен. — По-важно е ти дали си добре?

— Не бях там, но ако бях, щяха да натрошат и мен.

— „Бордс“… цялата група ли, Денис, ритъм-китаристът, басистът, всичките до един са нахлули и после какво?

— Търсели са снимките, които направих, човече, сигурен съм. Всичко от кашето ми беше разсипано по пода, омели целия хладилник, сложили всичко в „Острасайзъра“, направили си смутита и ги изпили до последната капка, нищо не бяха оставили за другите.

— Другите, в смисъл — имаш предвид себе си, Денис. Защо да ти оставят?

Денис се замисли и Док видя, че започва да се успокоява.

— Ела вкъщи да запалим това нещо в устата ти.

— Защото — отговори Денис на въпроса на Док с известно закъснение — се предполага, че са фрийкове, че са фрийк сърфаделик група, това е публичният им образ, а фрийковете не крадат от други фрийкове и ако ти вземат от храната, споделят я с теб. Гледал ли си оня филм? Там си има един „Кодекс на Фрийковете“…

— Мисля — каза Док, — че той е от 1932-ра и е история за някакъв пътуващ цирк, там фрийковете са други68…

— Както и да е… тези от „Дъ Бордс“ са се държали досущ като нормални.

— Сигурен ли си, че са били те, Денис, имало ли е, как да кажа, свидетели?

— Свидетели! — Денис се засмя трагично. — Ако е имало, сигурно са изпаднали в истерия и са им искали автографи.

— Виж, негативите и контактните копия са у мен, а пък Бигфут държи копието с Кой, така че, които и да са били, щом не са намерили нищо при теб, най-вероятно няма да се върнат да търсят отново.

— Всичкото ми китайско — Денис клатеше глава.

Веднъж месечно той си поръчваше трийсет порции от „Саут Бей Кантонийз“ на „Сепулведа“, държеше ги във фризера и всеки ден в продължение на месец размразяваше по една.

— Защо им е да…

— Дори „Броколите на генерал Тсо“, които не бях успял да изям снощи. Бях си ги оставил, човече…