Вроден порок

— Маневри през уикенда, обучения за борба с партизани в градски условия. Понякога им се налага да се погрижат за някой конкретен индивид, но нямат свободен персонал. Не е нещо кой знае колко вълнуващо — пращат ни да го наблюдаваме, да метнем някой и друг камък през прозореца като предупреждение. Но плащат в брой и веднага, достатъчно, за да си нямам проблеми с доставчика на пица.

На излизане от работилницата на Арт Док забеляза една окачена на вратата скимаска с нордически елементи. Изглеждаше странно подобна на онези от записа, направен от Фарли Бранч, на нападението над студиото за масажи „Планетата на мацките“.

Носът на Док го засърбя неистово.

— Ей, и аз получих такава за Коледа — закачи той един напосоки избран червей на куката и метна въдицата, — само дето моята беше с плюшени рога отгоре и едно голямо, червено нещо на носа, сещаш се, нали, като на Рудолф, беше на батерии, светеше…

— Тази си е стандартна — Арт не издържа и се изперчи, — част е от униформа, за когато ходим на маневри.

— Абе, вие ли, пичове, вдигнахте онова джамбуре преди две седмици, след което изчезна Мики Улфман?

— Кой друг, трябваше да преследваме банда мотористи из целия Ченъл Вю Истейтс, по-гадни типове не си виждал, но когато стане напечено, не са по-голям проблем от негрите.

— Да, навсякъде гледам реклами на мястото с оня детектив, как се казваше…

— Бьорнсен… знам го, добрият стар Бигфут.

— Един-два пъти съм работил с него по разни случаи на неправомерно прекрачени граници.

— Един от големите юнаци на Америка — каза Арт Туидъл.

— Без майтап? На мен ми прилича повече на преподавател в колежа, отколкото на полево ченге.

— Именно. Това му е прикритието, като Кларк Кент, мек и възпитан. Но трябва да го видиш в действие. Леле! Тогава става Пийт Малой. Разкарай се, Стив МакГарет70.

— Толкова опасен, а? Следващия път, като се засечем, ще гледам да внимавам.

Което се случи почти веднага. След като бе шофирал обратно до плажа под влиянието на определени вещества и само по нормални улици, Док отиде право в кухнята и точно посягаше към кафето, когато телефонът зазвъня пронизително.

— „Идиоти Ънлимитед: първи отиваме, последни разбираме“, как можем по жалкия си шибан начин да направим живота ви по-добър тази вечер?

— Аз самият съм в зло настроение — информира го Бигфут, — така че, надявам се, не очакваш топлина, емпатия и други от рода?

Кларк Кент друг път. Понеже бе изкарал целия път на връщане в опити да остане в правилното платно и да не заспи зад волана, Док все още не бе намерил време да помисли върху много по-зловещия, отколкото той си бе представял, образ на Бигфут Бьорнсен, който Арт Туидъл му бе описал. Осъзнаваше, макар и мъгляво, и че сега не е най-подходящият момент да повдига този въпрос. Мълчи си, посъветва се той, мълчи си…

— Как е, Бигфут?

— Извини ме, ако прекъсвам някоя изключително предизвикателна хипарска дейност, като например това да си спомниш от коя страна на хартийките за свиване е лентата с лепилото, но изглежда, имаме още един проблем, отново, разбира се, свързан с фаталното ти умение да отваряш вратите за бедствието във всеки живот, до който се докоснеш дори съвсем леко.

— Аха.

Док запали една „Куул“ и се огледа за кашето си.

— Знам за тежките битки, които ти и останалите като теб водите с белите петна в паметта си, но случайно да помниш един Руди Блатнойд, доктор по дентална медицина?

— Един, да… защо, да не би да са повече?

— Остроумен както винаги. Искаш ли да проведем този разговор очи в очи? Веднага можем да пратим шофьор да те вземе.

— Извинявай… доктор Блатнойд, викаш…

— Е извършил последната си промивка на коренов канал, за съжаление. Намерихме го до един батут в Бел Еър преди няма и час с окончателно счупен врат, което вероятно го е сполетяло, докато е скачал в непрогледния мрак на този класически източник на забавления в задния двор, кой знае? Но определени детайли не се връзват. Бил е в костюм, носел е вратовръзка и мокасини, нетипично за свързани с батут дейности облекло. Чудим се дали няма нещо умишлено в случая, макар че засега нямаме свидетели, нито пък мотиви и заподозрени. С изключение на теб, разбира се.

— Не съм аз.

— Странно, защото миналата вечер доктор Блатнойд бил забелязан да се вози в кола, пълна с изроди хипари с гръмнали от дрогата глави, един от които си бил ти, и въпросната кола била спряна от полицаи в Бевърли Хилс по подозрения, че е ПОФОКАК, или Потенциален фокус на култова активност.

— Окей… значи, собственичката на колата, от много уважавано семейство от ПВ е между другото, ми предложи да ме закара. И ченгетата изобщо не я глобиха. А пък доктор Блатнойд беше неин приятел, не мой.

— Не искам да си вра носа, където не ми е работа, Спортело, но къде беше досега? Цяла вечер ти звъним.

— Бях на кино.

— Естествено, че си бил, и в кой киносалон?

— „Хермоса“.

— А филмът беше…