Вроден порок

— „Добрият, лошият и злият“ — който, в интерес на истината, Док бе отишъл да гледа, докато колата беше на ремонт. — Мацката с мен искаше да гледа и другия филм, дето вървеше към билета, та останахме и за него, някаква английска история за непълнолетно коте, чието име беше… дай ми минутка само…

— Аа, „Разцветът на госпожица Джийн Броуди“, несъмнено великолепен филм и Маги Смит напълно заслужава оскара си за главна женска роля.

— Тя коя беше — русата с големите цици, нали?

— Не си фен на британското кино, това го разбрахме.

— Аз съм по-скоро от почитателите на Лий Ван Клийф, да ти кажа честно, Клинт Ийстууд става, но за мен той си остава Рауди Йейтс, и това си е…

— Хубаво, ами, тук един колега седи и чака с торбите с доказателства и ще трябва да се върна към наистина интересната част от вечерта ми. Би ли се отбил в Паркър Сентър утре, иска ми се да си поговорим за зеления хайвер, за който ме прати — случая „Кой Харлинджън“?

— А, да, между другото, вчера няколко приятелчета на Кой са минали през апартамента на помощника ми и са изкъртили всичко. Така че може да се окаже, че случаят не е чак толкова затворен.

— Има затворени и затворени случаи — каза Бигфут загадъчно и затвори.

Същата нощ Док сънува, че отново е малко дете. Двамата с едно друго хлапе, което приличаше на брат му Гилрой, седят в „Аризона Палмс“ в средата на следобеда с жена, която не е точно Елмина, но при все това е нечия майка. Идва сервитьорката и им дава менютата.

— Къде е Шанън? — пита жената, която не е точно Елмина.

— Убиха я. Аз съм на нейно място.

— Беше въпрос на време. Кой го извърши?

— Съпругът, кой друг?

Тя им донася храната на няколко курса, всеки път с малко допълнителна информация за убийството на колежката й. Оръжието, евентуалните мотиви, маневрите преди делото. Прекъсва обсъждането на банановия пай със сладолед със:

— Случват се такива работи, някой убива човека, с когото се чука или даже в когото е влюбен, психиатрите, терапевтите и адвокатите имат само частични обяснения, пресичаш магистралите и си в мъртвилото, където същите тези хора, които досега са ти казвали как да се държиш, вече нямат правомощия, а целият Голям Лос Анджелис е в ръцете на лошите.

— Мамо — иска да знае малкият Лари, — когато се върне, ще пуснат ли мъжа й от затвора?

— Кой когато се върне?

— Шанън.

— Не чу ли какво каза момичето? Шанън е мъртва.

— Това е само в приказките. Истинската Шанън ще се върне.

— Ще се върне друг път.

— Ще се върне, мамо.

— Ама ти наистина вярваш в тия работи.

— А ти какво мислиш, че се случва, когато човек умре.

— Става мъртъв.

— И не вярваш, че може да се върне?

— Не ми се говори за това.

— Кажи де, какво се случва.

— Не ми се говори за това.

Гилрой ги гледа с огромните си очи и си играе с храната, което вбесява елминоподобната жена — за нея яденето е сериозна работа.

— Ох, сега пък ти си се разиграл. Не играй, яж. Ти също — казва на Док, — все някой ден ще трябва и ти да се приспособиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Да станеш като всички останали.

Разбира се, че иска да каже точно това. И сега порасналият Док усеща, че животът му е заобиколен от мъртъвци, които се връщат, но и не се връщат, или пък които никога не са си тръгвали, и в същото време всички други могат да кажат кой какъв е, но при все това остава нещо съвсем ясно и просто, което Док не може да види, нещо, което никога няма да може да разбере.

Събуди се в странния сезон на крайбрежните мъгли и неестествения тътен на самолети, излитащи и приземяващи се по цяла нощ на лосанджелиското летище, сякаш нечия ръка на контролния пулт бе усилила баса до неочаквано ниво, и видя, че индианското одеяло на дивана, на който бе заспал, е пуснало червена и оранжева боя и че причина за това са сълзите му и нищо друго. Чак до сутринта се разхожда насам-натам с блед десен пейсли, отпечатан на лицето му.

Тринайсет

Имаше един период, В КОЙТО ДОК СЪВСЕМ СЕРИОЗНО се притесняваше, че може да се превърне в Бигфут Бьорнсен, че ще завърши като поредното прилежно ченге, което отива само там, където му кажат уликите, непроницаем за светлината, която, изглежда, успяваше да намери всеки друг в този локален блян за просвещение, сляп за широкоекранните откровения, които Бигфут наричаше „хипифании“, обречен да бъде постоянно спиран от фрийк след фрийк с провлачените думи „Чакай да ти разкажа за трипа ми, човече“ и никога да не става достатъчно рано за нещо, което в някои дни е самата зодиакална светлина. Това донякъде обясняваше защо до снощи бе склонен да прощава някои неща на Бигфут, не че държеше това да се разбира. Но сега, след думите на Арт Туидъл наяве бе излязла евентуалната връзка между Бигфут и частната армия на ПУЛА от доброволци пазители на реда, а може би дори (Док нямаше как да не се замисли и в тази посока) и между него и нападението в Ченъл Вю Истейтс. Когато стигна до Паркър Сентър, вече се чувстваше като алегорична статуя в парка, на чиято табела пише: ОБЩЕСТВЕНО НЕОДОБРЕНИЕ.

— Здрасти, Бигфут! Да си отстрелвал чернилки наскоро?

Не… не, беше почти сигурен, че на глас каза:

— Нещо ново по случая в Бел Еър?