Вроден порок

— Свръхдозата или каквото там е било за Кой… вече би трябвало да са излезли доста месечни броеве на „Индипендънт Полис Ривю“, посветени на нея. Има ли как да им хвърля едно око?

— Само дето от екипа на Брат Ногучи73 така и не се пречупиха да го нарекат убийство и съответно на никого не се наложи да пише докладни — вътрешни, външни, никакви. Официалната версия си остана следната: поредната свръхдоза, един наркоман по-малко, случаят е разрешен и затворен.

Преди Док би казал следното: „Добре тогава, може ли вече да си ходя?“. Но сега с новия фашистки модел на Бигфут, този, на който, както бе разбрал, не можеше да има доверие, старите форми на дразнене не изглеждаха толкова забавни.

— Искаш да кажеш, че щеше да е просто рутинен случай, ако я нямаше цялата тази бумащина — беше това, което каза, и то внимателно, — която само като я гледам, ми се вижда леко извън нормалните пропорции. Щото и само розовата бланка с надпис „Мъртъв при пристигане“ щеше да свърши работа.

— Ах, забелязал си. Несъмнено мъртъвците рядко получават такова документно внимание. Човек би си помислил, че Кой Харлинджън си е жив и здрав някъде. Нали. Възкръснал.

— И какво си открил?

— Технически, Спортело, аз дори не знам за съществуването на този случай. Окей ли си с това? Намираш ли го за „жестоко“? Защо според теб сме тук долу, а не там горе?

— Поради някаква сапунка във Вътрешно, предполагам, от която много искаш да ме държиш настрана. Какъв ли е сюжетът й, чудя се?

— Хубаво. Това, от което искам да те държа настрана, е огромно, Спортело, огромно. От друга страна, ако от време на време изскочи нещо тривиално, което да мога да споделя с теб, не е нужно да съм параноичен, нали? — Той се разрови в торбата и извади продълговата пъстра кутия, почти пълна с индексни карти. — Я, какви са тези работи тука? О, ама ти знаеш.

— Доклади за полеви разпити. Сувенири от всеки, когото сте спирали и тормозили. А тези конкретно изглеждат твърде много за един обикновен наркоман саксофонист.

— Защо не ги прегледаш набързо, виж дали нещо не ти изглежда познато.

— Ивлин Уд74, не ме предавай.

Док се впусна да преглежда картите, като се опитваше и да остане нащрек за някоя от грубите изненади на Бигфут. Беше се сблъсквал с майстори на микрофокусите и знаеше за номера с „пробутването“ на определена карта на зрителя. Не се сещаше за причини подобни трикове да са под нивото на Бигфут.

И ти да видиш. Какво е това? Док разполагаше с близо половин секунда, за да прецени дали картата, която бе хванала окото му, си заслужава да бъде пазена от Бигфут, после обаче се сети, че Бигфут вече знае за нея.

— Тази — каза той и посочи. — Знам, че това име съм го виждал някъде.

— Пък Бийвъртън — кимна Бигфут и я извади от кутията. — Отличен избор. Един от затворническите преторианци на Мики Улфман. Да видим сега. — Той се престори, че чете написаното на картата. — Хората на шерифа се натъкват на него в дома във Венис на същия онзи дилър, който е продал на Кой Харлинджън смъртоносния хероин. А е възможно и да се окаже, че не е бил смъртоносен.

Той плъзна докладната карта по масата и Док й хвърли подозрителен поглед.

— Субектът, безработен мъж, твърди, че е приятел на Ленърд Джърмейн Луузмийт, известен още и като Ел Драно. „Аз само се отбих за няколко игри на билярд.“ Субектът изглежда особено тревожен в присъствието на Бийвъртън. Това ли е всичко? Какво е правил Пък в дома на дилъра на Кой? Я кажи.

Бигфут сви рамене.

— Може би е бил там, за да си купи нещо.

— Има ли доказателства, че е употребявал наркотици?

— Това трябва да се провери. — Което май бе прозвучало като голяма измислица дори на самия Бигфут, защото той добави: — Досието на Пък може вече да е в някой склад за съхранение далече, далече оттук, на място като Фонтана или отвъд нея. Освен ако… — мошеническа пауза, сякаш току-що му бе хрумнало нещо ново.

— Казвай, Бигфут.

— Смътно си спомням, че преди няколко години, точно преди да отиде във Фолсъм, този Бийвъртън работеше за един лихвар в центъра на име Ейдриън Праша. А пък дилърът Ел Драно беше един от редовните клиенти на Праша. Възможно е Пък да е бил там от името на бившия си работодател.

Док усети, че му прилошава. И носът му потече.

— Помня Ейдриън Праша от дните ми като издирвач на длъжници. Шибана змия, човече.

Бигфут направи знак на касиера.

— Чото, Кеничиро! Дозо, мото панукейку.

— Дадено, Лейтенант!

— Не са каквито ги правеше майка ми, но пак са си як „трип“ — сподели Бигфут, — макар че истинската причина да идвам тук е уважението.

— Защото не си го получавал от майка си ли?

Док наистина ли го каза това, или само си го помисли? Изчака Бигфут да се засегне, но детективът просто продължи:

— Сигурно си мислиш, че ме имат за нещо голямо в „Кражби и убийства“. Разбирам те, нормално е да си кажеш, гледай го тоя, разхожда се все едно е принц Чарлс в очакване на коронацията… Реалността обаче… — той клатеше глава бавно и гледаше Док със странно умолителен поглед. — Бог да ни е на помощ. Зъболекари на батути.

Но не, не беше това. Не точно.