Вроден порок

— Как бих могъл да го направя, при положение че му стигам до коляното? Може би дължи пари, може и да си има проблеми с бившата… Ти познаваш ли я, между другото? Доунет? От Пико Ривера?

— Всъщност опитах се да й се обадя, но изглежда, и тя е изчезнала.

— Мислиш ли, че са заедно?

— Бъркаш ме с Ан Ландърс. За какво ти трябваше Борис?

— Човекът, който в действителност ми трябва, е Пък Бийвъртън и мислех, че Борис може да знае как да го намеря.

— Този задник.

— Така го каза, че за малко да си помисля, че си… излизала с Пък.

— Излизала съм не само с него, но и със съквартиранта му, Ейнар. Не ме питай за подробности. Пичовете имат леко различни разбирания за това какво е тройката. Накрая се чувствах неупотребена, да кажем, и направих грешката да го споделя с тях. Пък и Ейнар започнаха да си шепнат нещо, след което ме изритаха. В четири сутринта в Западен Холивуд.

— Не исках да…

— Събуждаш болезнени спомени от сън, естествено, че не си, няма проблем, просто… има си пипане и пипане и това тяхното не ме изкефи.

— Борис спомена, че е възможно Пък да се е отправил към Вегас, а Вегас си е широко понятие и се чудех как…

— Ако Ейнар е с него, най-вероятно се оглеждат за момичета, които да третират като парцали, най-вече такива, които нямат нищо против. Успешен лов.

— Може пък някоя тропическа вечер да поиграем на канаста.

— Дадено, доведи си и приятел.

Когато Док се върна в офиса след обяд в „Уейвос“, там го очакваше едно разчорлено и облечено в къса поличка момиче, чиито очи бяха силно гримирани по последна мода не само със спирала за мигли, но и с туш за очна линия и със сенки в цвят, близък до този на пушека от неизправна гарнитура за глава на двигател, а това винаги караше Док да си мисли за някаква дълбока, недостижима невинност, в резултат на което инерцията на похотта му превключи на скорост.

— Трилиум Фортнайт — представи се тя. — Казаха ми, че можете да ми помогнете.

— Казали са ви, а? — Той размаха чаровно пакет „Куулс“ към нея, но тя отказа. — И колко на брой са тези те?

— О, извинете. Доунет и Борис. Те казаха…

— Леле. — Доунет и Борис. — Преди колко време беше това?

— Преди около седмица.

— А вие… не знаете къде са те сега?

Тя поклати глава — натъжено, както му се стори на Док.

— Никой не знае.

— Но сте говорили с тях?

— По телефона. Мислеха, че някой подслушва, и затова затвориха бързо.

— Звучеше ли като обаждане от местен номер? Нали знаете как понякога…

— Звучеше, сякаш са на път и се обаждат от аварийното платно на някоя междущатска магистрала.

— Чули сте всичко това?

Тя сви рамене.

— Долових го от начина, по който гласовете се комбинираха. — Док явно я бе изгледал странно. — Не гласове в смисъла на „чувам гласове“. Ами в смисъла на частите на музикално произведение?

— Серенада за Камиона Питърбилт и Буса Фолксваген — предположи Док.

— Всъщност за Кенуърт и Вана Еконолайн, плюс едно хеми, един Харли и банда таратайки. — Тази чувствителност на ухото, обясни тя, се оказала полезна както в основната й работа като преподавател по теория на музиката в Калифорнийския университет, така и в допълнителната й като специалист по дървени духови инструменти в ансамбъл по средновековна и ренесансова музика. — Свиря на всичко от двойно-квинтовия шалмей до сопранино шом.

Док се надърви, а носът му потече. Добрата стара кути фууд го бе открила отново. Трилиум, от друга страна, бе потънала в подозрително мълчание, което, ако съзнанието му не беше замъглено, веднага щеше да разчете като мъки по някой друг пич. Издърпа лист хартия от една жълта папка за документи, на който с молив беше записан списък за пазаруване на джънк фууд, и го нави на пишещата машина, просто за да прави нещо с ръцете си.

— Така… как според Борис и Доунет бих могъл да ви помогна?

— Човек, когото познавам, изчезна и трябва… бих искала да разбера какво е станало с него.

Док натрака: Късметлия.

— Можем да започнем с име и последен адрес.

— Казва се Пък…

— Пък.

А така.

— Пък Бийвъртън… последният му адрес беше в Западен Холивуд, но не съм сигурна за улицата…