Вроден порок

На Док му хрумнаха няколко идеи едновременно, всички се материализираха в хиперизмерна конфигурация върху един гол участък от стената в офиса, който той често използваше за подобни упражнения. Трилиум може да се окаже наемник със задачата да намери Пък по заръка на човека, който го е уплашил до такава степен, че да се чупи от града. Разбира се, възможността Пък да е любител на древната музика и като такъв да върти нещо като черен пазар за сопранино шомове винаги си стои. Или — което би било още по-дразнещо — Трилиум може да е хлътнала сериозно по Пък и да не може да го преживее. Опитът бе научил Док да не съди избора на романтичен обект, който правят другите хора, но кой, по дяволите, щеше да се грижи за това хлапе сега? Колко знаеше тя за работното минало на своето момче мечта? Знаеше ли за Ейнар? Или за тази невинна душа със задимен поглед преживяването с Пък и Ейнар е било истински трип по начин, по който Кланси не е успяла да оцени? И имаше ли друга възможност, освен да се прави, че не знае нищо за това? По-поносимо му беше да мисли за нея като за наемен убиец.

— Борис ми даде адрес в Лас Вегас — каза Трилиум.

— И искате какво… да го проверя ли?

— Искам да дойдете с мен до Вегас и да ми помогнете да го намеря.

Мухльо. Галфон. В следващата минута на Док щяха да му хрумнат и други термини от старите ленти. Той можеше да види измамата, но както обикновено, мислеше с пишката си. Да не говорим, че в момента правеше последното някак по-емоционално от обикновено. Каквато и да беше разликата.

— Разбира се — каза. — Случайно да разполагате със снимка на господина?

И още как. Тя извади от чантата си едно от онези пластмасови акордеоноподобни неща, в което сигурно имаше, той се отказа да брои, стотици снимки на Пък и Трилиум — как се разхождат на плажа по залез-слънце, как танцуват на всякакви масови мероприятия на открито, как играят волейбол, как тичат към вълните, как вълните ги гонят… приличаше на страницата с обявите за запознанство на „Ел Ей Фрий Прес“, само дето беше по-дълго и имаше снимки. Док забеляза, че Пък си е обръснал главата и си е татуирал свастика, което щеше да помогне при идентифицирането му, ако и когато то се случеше. Също така на поне половината от снимките имаше трети човек — близко разположени очи, единия край на горната му устна повдигнат неодобрително, обикновено застанал между Трилиум и Пък.

— А това е…

— Ейнар. Колега на Пък, запознали са се в затвора.

— Може ли да взема няколко снимки, за да имам какво да показвам?

— Разбира се. Кога тръгваме?

— Когато кажете. Има редовни полети от „Уест Импириъл“, ако това е окей за вас.

— Повече от окей е — каза тя. — Шофирането ме побърква от ужас.

Всъщност летенето побъркваше Док, но той все забравяше защо и този път се сети чак когато самолетът кацна на „МакКаран“. Обмисли за кратко идеята все пак да изпадне в ужас, за да не губи форма, но тогава пък Трилиън щеше да го попита защо го прави, той щеше да се зачуди как да й обясни, а и освен това моментът вече беше минал.

След като наеха яркочервено камаро от 69-а, тръгнаха да търсят място, където да отседнат, за предпочитане беше то да е близо до летището, защото Док се надяваше задачата да не им отнеме много време, и затова поеха на изток по Сънсет Роуд и към магистрала „Боулдър“, преминаха през квартал, пълен с евтини мотели и местни казина и барове с рокендрол на живо, и накрая се спряха на „Гоустфлауър Корт“, група бунгала от петдесетте. Наеха едно от двустайните по-назад, беше с покрив от битумни керемиди и изглеждаше леко занемарено, но вътре беше просторно и удобно, имаше хладилник, котлон, климатик, кабелна и две двойни водни легла с чаршафи с леопардов принт.

— Яко — каза Док, — чудя се дали вибрират.

Не вибрираха.

— Жалко.

Адресът, който Борис бе дал на Трилиум, беше в западнал трапец от улици на изток от Лас Вегас Стрип, между „Сахара“ и центъра. Приземният етаж беше зает от продавач на антики, който се представи като Делуин Куайт.

— Повечето са вещи, оставени на консигнация, но разгледайте, половината неща тук изобщо не ги знам какви са.

Той извади японска кутийка за трева от черен лак и седеф с мотив с жерав и върба и пълен с предварително свити джойнтове, запали един от тях и тримата го развъртяха.

— Много работи от Дивия запад — направи му впечатление на Док. Това го подсети за Бигфут Бьорнсен и неговите четиресет и пет килограма бодлива тел. — Имаш ли нещо, което мога да взема за колекционер на бодлива тел? Не нещо голямо, някаква малка джунджурийка…

— Тъкмо продадох края на последната ми макара, но така или иначе всички бяха имитация на японските. Обаче виж това, може да ти е интересно — вчера пристигна право от археологически разкопки в Тумстоун.

Беше обикновена на вид чаша, покрита почти изцяло отгоре, с изключение на малък отвор за устата, с идеята да пази мустаците на пиещия от намокряне. От едната страна чашата беше украсена с яркозелен кактус сагуаро, а от другата — с двойка кръстосани пистолети бънтлайн спешъл над думата УАЙЪТ, изписана с шрифта от плакатите за издирвани лица от едно време.