Вроден порок

По думите на Трилиум Пък и Ейнар се запознали във фабриката за автомобилни табели76 във Фолсъм. Бързо станало ясно, че темата за секса е щекотлива, и не след дълго момчетата станали известни с буйните си и постоянни препирни във връзка със стария като света въпрос киен ес мас мачо77? Многобройни кутии с цигари били заложени и изгубени из целия сектор на басове колко дълго ще издържи тази комбинация и за изненада на всички тя взела, че надживяла присъдите и на двамата. Един прекрасен ден, както пеят „Шифонс“, двамата се заселили в Западен Холивуд, на юг от булевард „Санта Моника“, в комплекс с вътрешен двор, обрасъл с такова разнообразие от тропически храсти, че никой не можел да запомни всички видове, а сянката, която хвърляли, била толкова дебела, че човек можело да се излежава цял ден край басейна, без опасност да се прости със затворническата си бледност…

— Леле, Трилиум, какво стана с храната ни, човече, цяла вечност чакаме да ни я донесат.

— Ама ние вече я изядохме.

— Моля? Сметката дойде ли? Кой плати?

— Не помня.

Тръгнаха към „Кърли“. Когато стигнаха там, Док вече бе взел решението да не шофира из Лас Вегас повече от необходимото. Всички в този град караха като всеотдайни загубеняци и с очакването във всеки един момент да катастрофират. Док ги разбираше — беше малко като на плажа, където хората живееха в атмосфера на неопетнена от съмнения хипарска вяра, преструваха се, че имат доверие на всеки, и не очакваха нищо друго, освен предателство, — но това не значеше, че му е приятно.

„Кърли“ някога е бил бар на кръстопът и на Док му напомни на „Накълхед Джак“ в Ел Ей, само дето тук всяко възможно пространство бе заето от ротативки. Музикантите свиреха кавъри на стари парчета на Ърнест Тъб, Джим Рийвс и Уеб Пиърс и Док предположи, че Пък и Ейнар едва ли щяха да са дошли тази вечер.

Трилиум изглеждаше някак трескаво. Док започваше да си мисли, че излъчва странни сигнали, сякаш има татуировка с надпис „Влизай, скъпи“, видима единствено за по-едрите и брутални индивиди. Възможно бе тя да е едновременно наясно с това и да го отрича. Каквато и да бе истината, сега към тях се насочи някакъв висок тип с черна каубойска шапка, който, без да отрази Док дори с кимване, сграбчи Трилиум за косата и едното й голо бедро, вдигна я с известно изящество от стола и я отнесе в ритъма на тексаски тустеп. Човек би си помислил, че тя най-малкото ще се разкрещи в знак на протест. Но единственото, което направи, бе, докато минава покрай Док, да му прошепне:

— Ще видя какво мога да разбера.

Док не беше сигурен, но му се стори, че тя вече се усмихва.

— И още как — измърмори той, клатейки бавно глава срещу високата бутилка бира пред себе си и чудейки се как би се справил със ситуацията Джон Гарфилд.

— Не съди прекалено сурово Осгуд — посъветва го глас, спрямо който Времето може и да не беше проявило точно милост, но поне му бе придало някаква плътност. — Човекът е роден нерез и това го знае всяка жива жена оттук чак до язовира Мийд.

— Мерси, че ми каза. — Док обърна глава и видя как дребничък старец с шапка, която беше по-голяма дори от тази на Осгуд, разклаща празната си бутилка. — Дадено. — Док даде знак на бармана, който, благословен със свръхестествени способности, вече беше сложил още две бутилки бира на плота. — Тази вечер дойдох тука само за едно — престори се, че въздиша Док, — да видя един пич, който ми дължи пари. А жена ми си помисли, че я извеждам да се позабавляваме. А междувременно датата за плащане на наема си дойде. Такива ми ти работи.

— Леле — каза дъртакът и се представи като Ив, — едно време хората предпочитаха да се гътнат пред това да не върнат дълговете си. Тук е пълно с хаймани и може да се окаже, че познавам този, когото търсиш.

— Някой ми спомена, че не бил от най-редовните посетители. Пък Бийвъртън.

Нерадостен смях, който продължи по-дълго, отколкото беше нужно според Док.

— Успех с хазяина, младежо! Този ненормалник Пък дължи пари на целия град и досега не съм чул да е върнал и цент.

— Къде работи? Може да го посетя там.

— Пък в най-общи линии е от шарлатаните, дето дебнат край ротативките, партньорът му е същият като него, поне такова ми е впечатлението, не че сме големи дружки, де. Малкият, Ейнар, има свръхчувствителни ръце, от онези редки случаи е, които могат да усещат през лоста, улучват точния момент, в който ще се задвижи всяка една от ролките, могат да преброят завъртанията й и да накарат който си пожелаят символ да спре на печелившата линия. Виждал съм как го прави. Класна работа.

— Ами Пък?

— Рано или късно охраната на казиното надушва Ейнар и от един момент нататък няма смисъл в това да се опитва да си събира печалбите сам. Работата на Пък е да чака наблизо и да си играе на някоя машинка, докато Ейнар не удари джакпот на своята, след което Ейнар се изпарява, а Пък отива и прибира печалбата.

— Обаче и Пък сигурно го надушват по някое време.