Вроден порок

— Точно. И поради тази причина двамата отдавна са персона нон грата в казината в центъра и по „Лас Вегас Стрип“, така че, ако ти трябва Пък, пробвай някои от по-крайните заведения, например тези по магистрала „Боулдър“. В момента се сещам за „Девятка каро“.

Трилиум се върна с няколко разкопчани копчета, неидентифицирано мокро петно на късата й пола и пълно отсъствие на фокус в погледа. Осгуд беше отишъл на дансинга с блондинка в „Левис“ и с каубойска шапка, а групата свиреше Wabash Cannonball и стийл китарата се обаждаше с някоя и друга психеделична фраза.

— Забавляваш ли се, пиленце? — попита Док възможно най-бодро.

— И да, и не — отвърна тя със смирен тон, който той, колкото и да не му се искаше, намери за еротичен. — Ще ми вземеш ли една бира?

Тя започна да я пие в мълчание и в един момент Док каза:

— Е! Нещо интересно от Осгуд тази вечер?

— Чувствам се доста тъпо, Док. Изобщо не трябваше да споменавам името на Пък.

— Обзалагам се, че и на Осгуд дължи пари.

— Да, и сега Осгуд е много разстроен. А той не е толкова дебелокож, колкото изглежда.

— А случайно да сподели какво мисли за местонахождението на Пък?

— Северен Лас Вегас. Само това. Не мисля, че знае адреса, иначе да го е посетил досега.

— И това щеше да е новина във вестниците.

На излизане от бара ги пресрещна Ив.

— Толкова рано ли си тръгвате? Мърл обикновено се отбива за един сет около полунощ, когато е в града.

— Мърл Хагард е тук?

— Не, ама това не е причина да си ходите.

Док премигна няколко пъти, купи на дядото един Рамос джин физ и все пак си тръгнаха.

На паркинга Док забеляза кадилак с определена дължина, чиято конфигурация от следи от чукнато му се стори позната.

— Ей, Док! Знаех си, че си ти.

— Това едно от странните и чудати съвпадения ли е, Тито, или да ме хваща параноята?

— Казах ти, че ще ходим във Вегас. Инес е на някакво шоу, а аз събирам дребни. Ако знаеш какви бакшиши дават типовете тука… на тая почивка изкарах повече пари, отколкото за цяла година в Ел Ей.

— И не си, ъъъ — Док направи жест като хвърляне на зарове — омагьосан от Вегас?

— Лекичко. Ама виж го това място. Мислиш ли, че нещо тук е истинско? Може ли човек да го приеме на сериозно?

— Ти си шибан комарджия — обади се внушителен глас от вътрешността на лимузината, — няма как да го приемаш иначе.

— Зет ми Адолфо — намръщи се Тито. — Не мога да го разкарам. Прибира всеки спечелен долар, преди да успея да реагирам.

— Кинтите са само на депозит при мене — обясни Адолфо, който, както се оказа, беше нает от Инес да се вози с Тито и да го пази от неприятности.

— „Дришливи депозити ООД“ — промърмори Тито.

Трилиум, придобила някак отнесено изражение на лицето, реши да се върне в стаята, за да се наспи, и взе камарото, а Док влезе в лимузината при Тито и Адолфо.

— Знаеш ли за казино на име „Девятка каро“ на магистрала „Боулдър“? — попита Док.

— Разбира се — каза Тито. — Нещо против да те придружа, само ще се помотая малко вътре, може да хапна нещо на бюфета, да погледам шоуто?

— Демонстрираш прекален ентусиазъм, Тито.

— Аха, освен това от теб се очаква да бориш порока — добави Адолфо.

— Да, но с хомеопатични дози, момчета — възрази Тито.

Според Бигфут Бьорнсен, на когото това късче информация за Дивия запад му бе спечелило не един бас в бара, девятка каро била петата карта в последната покер ръка на Дивия Бил Хикок заедно с черни аса и осмици. Паркингът беше пълен с пикапи с напречни греди за превоз на строителни материали и фордове ранчеро с остатъци от слама в багажника, древни тибърд и шевролети номад с отдавна паднали хромирани лайстни, оставили след себе си ръждиви линии и следи от заварка. Осветеното табло отпред, полигон в стил „Семейство Джетсън“, обявяваше концерта на тазвечерната банда — „Кармин & Дъ Кал-Зоунс“.

Клиентите не изглеждаха като дошли отдалече, така че случващото се вътре не беше застрашено от прояви на празноглавото преследване на „забавления“ според определението за тях на „Лас Вегас Стрип“. Играчите тук играеха за пари и правеха това с надежда или отчаяние, под влияние или съвсем трезви, с научен подход или пленени от суеверия толкова екзотични, че нямаха лесно обяснение, а някъде в сенките собственикът, финансовата компания и представителите на лихварската общност седяха невидими и мълчаливи, потропваха с крака в скъпи обувки, обмисляха варианти за наказание, понякога за снизходителност, много рядко — за милост.

Кармин беше дългокос тенор от хотелските барове с китара „Гибсън Лес Пол“, за свиренето на която може и да беше взел един-два урока, но като цяло я ползваше като реквизит, често в контекста на жестове, имитиращи стрелба с томпсън, а останалите от „Дъ Кал-Зоунс“ бяха в типичните за рокквартет роли. Две сладурани в минирокли от червен винил, черни мрежести чорапогащи и с лакирани коси пееха беквокалите и танцуваха тайм-степ като бели мацки. Докато Док вървеше към залата за залагания, групата изпълняваше последното си парче: