Вроден порок

Дойде сервитьорка и поръчаха дълга комбинация от енчилади, такота, бурита, тостади и тамали за двама, наречена „Ел Атомико“, чието присъствие в менюто бе съпроводено от бележка под линия, отричаща всякаква отговорност на продавача.

— Познаваш ли онези мъже там? — попита Трилиум. — Те май те познават.

Док се наведе така, че да може да ги види. Двамата агенти, вече на път към вратата, не спираха да хвърлят кръвнишки погледи в негова посока.

— Това са същите онези федерални, за които спомена Куайт.

— Свързано ли е с Пък? Мислиш ли, че си има проблеми с ФБР?

— Виж, ти знаеше, че е един от личните бодигардове на Мики Улфман, нали? И че Мики вероятно е станал жертва на отвличане. Сигурно просто искат да зададат на Пък няколко рутинни въпроса.

— Той не може да се върне в затвора, Док. Това ще го убие.

Тъгата от несподелената любов бе изписана на лицето й. Док вече беше осъзнал, че дори да беше Мик Джагър, дори да даваше бакшиши в шестцифрени размери за една мимолетна усмивка, дори да се откажеше да следи мачовете на „Лейкърс“, това нямаше да й направи грам впечатление — защото тази мацка искаше само Пък Бийвъртън, никой друг. Не за първи път Док удряше в стената на заетото момиче на мечтите му. Важното сега бе да се държи не толкова лежерно, колкото професионално, и да я успокои.

— Кажи ми, Трилиум… как се запознахте?

Слава богу, тя наистина си помисли, че го интересува.

— Ами в Калифорнийския университет се случи, в „Поули Павилиън“.

— Наистина ли? Ама, кажи, не бяха ли жестоки тия пичове миналия сезон? Карийм и Лушъс страшно ще ми липсват…

Не, всъщност не били на баскетболен мач. Лосанджелиската филхармония също изнасяла концерти в „Поули Павилиън“ от време на време като част от кроскултурна музикална поредица с гост-музиканти като Франк Запа, а понякога в последния момент се отваряло място за едноминутна подгрявка от някой местен духов музикант. Един следобед Трилиум отишла на репетиции с английския си рог и със скептична нагласа към зададената й творба, нечия симфонична поема за сърфрок група и оркестър със специалното участие на „Бордс“. Пък бил там като охрана на групата. Той и Трилиум се срещнали в една от съблекалните зад сцената, до която хората непрекъснато отскачали, за да запалят по една или да шмъркат кокаин. Тя се била надвесила над мивката и се взирала в малко огледало, когато усетила, че зад нея има някой, обърнала се и през мъглата от няколкото линии кока видяла разкривеното и мержелеещо се лице на Пък. Той се бил втренчил в задника й с мрачна решителност. Преди Трилиум да се усети, вече била на задната седалка на откраднат бонвил от 62-ра, паркиран в задънена пряка на „Сънсет“, и получавала внимание в стила на Калифорнийския департамент на изправителните служби. „Мацките твърдят, че не ги кефи така — обяснил й по-късно Пък, когато й дал минутка да си поеме дъх, — обаче после молят за още и още. Що се отнася до мен, аз просто така съм свикнал.“ „Извиняваш ли ми се?“ „Не мисля.“ За моленето обаче бил прав. Започнала да носи винаги със себе си ролки с монети за улични телефони, защото никога не знаела в кой неочакван момент от деня желанието ще я сграбчи в лапите си — между магистрални изходи на мили от дома му в Западен Холивуд, в секцията със земеделски продукти в „Сейфуей“, по време на някоя фуга за дървени духови инструменти изведнъж я заливала унизителна възбуда и не й оставало нищо друго, освен да му звънне. Той невинаги вдигал обаче. Един-два пъти направо полудявала, спирала колата пред дома му и чакала, чакала с часове, даже в продължение на цяла нощ, той да излезе и когато това се случвало, уплашена от гнева му, който бил непредвидим както като време, така и като измерение, без желание да се изправя срещу него, тя просто го проследявала до работното му място. И чакала. Понякога се унасяла в сън. От който я будели полицаи с думите, че трябва да се разкара.

— И му викам: „Пък, няма проблем, няма да правя нищо ненормално, просто искам да знам коя е“, а Пък само се засмя и не каза нищо. Горе-долу тогава разбрах за Ейнар и един ден тъкмо излизам от репетиция в „Шрайн Аудиториум“ и нещо се превъзнасям по един конкретен си бемол, и кого да видя — Ейнар, целия окичен с хавайски орхидеи и с най-сладкото изражение на лицето; чак месец по-късно ми призна, че е минал през цяла тълпа на някакъв дебютантски бал в „Амбасадор“ и е свил бутониерите направо от роклите на момичетата…

Което беше продължението на дълга история, чието начало Док вече бе забравил или може би пропуснал.

— Не знам защо ти разказвам всичко това.

И Док не знаеше, но му се искаше да таксува хората с дребна сума за усложняване на ситуацията всеки път, когато му споделяха повече, отколкото им се искаше, и след това се извиняваха. Сортилидж, която обичаше да открива нови приложения на думата „отвъд“, му казваше, че това е един вид благоволение и той просто трябва да го приеме, защото във всеки един момент можеше да изчезне така, както се бе появило.